Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Решението да бъде убита: ваше ли беше?

— Да. Първоначално останалите се противопоставиха. Но после видяха, че нямаме избор. Тя не би се отказала, не би могла да бъде купена. Така че я убихме, и то изключително изобретателно! Изядена от един обучен лъв. – Той избухна в дълго сдържат спазъм на тих смях.

Пистолетът започна да трепери по-видимо в ръцете на Пендъргаст.

— Хрус, хрус! – прошепна Слейд с разширени от радост очи. – Ах, Пендъргаст, нямате представа каква кутия на Пандора отворихте с това ваше разследване. Разбудихте спящото куче с един ритник в задника.

Пендъргаст се прицели.

— Обещахте ми – каза Хейуърд с нисък, настоятелен глас.

— Той трябва да умре – прошепна Пендъргаст, почти на себе си. – Този човек трябва да умре!

— Човекът тря-а-абва да умре – проточи Слейд подигравателно, а гласът му се издигна над шепот, след което се понижи отново. – Убийте ме, моля ви. Избавете ме от страданията ми!

— Вие ми обещахте – повтори Хейуърд.

Рязко, едва ли не сякаш преодолявайки невидим противник във физическа борба, Пендъргаст смъкна пистолета си с кратко движение на ръката. После направи крачка към Слейд, завъртя пистолета и му подаде дръжката.

Слейд я сграбчи, изтръгна я от хватката на Пендъргаст.

— О, господи! – извика Броуди. – Какво правите? Той със сигурност ще ви застреля!

Слейд с уверено движение изтегли затвора, щракна го обратно, после бавно вдигна оръжието към Пендъргаст. Крива усмивка обезобрази изпитото му лице.

— Ще ви изпратя на същото място, където изпратих онази кучка, съпругата ви. – Пръстът му се обви около спусъка и започна да се стяга.

— Един момент само – каза Пендъргаст. – Преди да стреляте, бих искал да поговоря с вас за минутка. Насаме.

Слейд вдигна очи към него. Големият пистолет изглеждаше почти като играчка във възлестия му юмрук. Той застана до стойката на системата.

— Защо?

— Има нещо, което трябва да знаете.

Слейд го гледа известно време.

— Ама че негостоприемен домакин съм бил. Заповядайте в офиса ми.

Джун Броуди се опита да възрази, но Слейд, с мах на оръжието, направи знак на Пендъргаст да мине през вратата.

— Първо гостите – рече той.

Пендъргаст хвърли предупредителен поглед на Хейуърд, след което изчезна в тъмния правоъгълник.

Коридорът беше облицован с кедър, боядисан отгоре в сиво. Поставени в ниши лампи на тавана хвърляха бледи, симетрични езерца от светлина върху плюшените килими с неопределен цвят. Слейд се движеше бавно след Пендъргаст, количката със системата не издаваше шум, когато завиха.

— Последната врата вляво – каза той.

Стаята, която служеше за офис на Слейд, на времето е била игрална зала на къщата. На стената висеше мишена за дартс, имаше група столове и две маси, избутани до стените, оформени отгоре за игра на табла и шах. Масата за билярд отзад явно служеше за бюро на Слейд: филцовата й повърхност беше празна, като се изключат грижливо сгънатите кърпички, едно списание с кръстословици, учебник по висша математика и още няколко млатила [33] Млатилото, две дървени пръчки подвижно свързани с кожени ленти, в миналото се е използвало за ръчно отделяне на житото от плявата. – Б.пр. , чиито накрайници се бяха нацепили от постоянната употреба. Няколко много стари билярдни топки, напукани, лежаха изоставени в една дупка. Мебелите бяха малко: голямата стая беше подчертано гола. Пред прозорците бяха спуснати плътно тънки завеси. Помещението беше тихо като гробница.

Слейд затвори вратата изключително грижливо.

— Седнете.

Пендъргаст издърпа един стол от плетена ракита и го сложи на дебелия килим пред масата. Слейд избута стойката със системата зад масата и седна много внимателно на единствения свободен стол. Стисна банката за интравенозно вливане, очите му примигнаха, когато морфинът нахлу в кръвния му поток, въздъхна, след което насочи отново оръжието към Пендъргаст.

— Добре-е-е… — каза той с все още шепнещ и бавен глас. – Кажете каквото имате да казвате, че да ви изпратя най-после куршума в главата. – Той се усмихна слабо. – Тук ще се изцапа, разбира се. Но Джун ще почисти. Бива я да почиства мръсотиите ми.

— Всъщност – подзе Пендъргаст, – вие няма да ме застреляте.

Слейд предпазливо се изкашля.

— Няма?

— Точно затова исках да говоря с вас. Вие ще се застреляте сам.

— Ха, защо ще искам да го правя?

Вместо да отговори, Пендъргаст стана и отиде до часовника-кукувичка, който стоеше на едната стена. Той дръпна противотежестите, нагласи времето на дванайсет без десет, след това перна махалото с нокът да го задейства.