Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Слейд продължаваше да не отговаря. Той блъскаше главата си отново и отново във филца.

— Дори най-минималната сетивна информация е равнозначна на болка – продължи Пендъргаст. – Ето защо това ваше обкръжение е толкова контролирано, толкова минималистично. А аз сега въведох и нови елементи. Моят глас, миризмата на въглища, облаците дим и миризмата на пушека, скърцането на стола, звука на билярдните топки, тиктакането на часовника. Сега според мен сте като един съд, пълен до пръсване.

Той продължи, гласът му беше нисък и хипнотизиращ.

— След по-малко от половин минута кукувичката на този часовник ще извика – дванайсет пъти. Съдът ще се пръсне. Не знам точно колко на брой кукания ще сте в състояние да издържите, преди да използвате този пистолет върху себе си. Може би четири, може би пет, може би дори шест. Но знам, че ще го използвате – защото звукът на този изстрел, този последен звук, е единственото решение. Единственото избавление. Гледайте на него като на мой подарък за вас.

Слейд вдигна очи. Челото му беше червено от удрянето в масата, а очите му се въртяха в орбитите, сякаш без никаква връзка едно с друго. Той насочи ръката си с пистолета към Пендъргаст, остави я да падне надолу, после отново я вдигна.

— Сбогом, д-р Слейд – каза Пендъргаст. – А сега – само няколко секунди. Нека ви помогна и ги изброя вместо вас. Пет, четири, три, две, едно…

Хейуърд чакаше, седнала на инвалидния стол в слабо осветената стая, пълна с медицинска апаратура. Останалите присъстващи – Джун Броуди и нейният мълчалив съпруг – стояха като статуи до отсрещната стена, напрегнали слух, чакащи. От време на време се чуваше глас – вик на ярост или отчаяние, странно звучащ смях, – но те долитаха слабо през дебелите, очевидно звукоизолирани стени.

От удобната си позиция тя виждаше двата изхода – онзи, към офиса на Слейд, и другия, който водеше към стълбите и навън в нощта. Беше напълно сигурна, че един втори стрелец още души някъде наоколо – и че всеки момент може да нахълта тук откъм стълбището. Тя вдигна оръжието си и го провери.

Погледът й отново се отклони към вратата, през която Пендъргаст и Слейд бяха изчезнали. Какво ставаше? Тя рядко се бе чувствала по-лошо през живота си – изтощена до крайност покрита със спечена кал, кракът й пулсираше нетърпимо, когато действието на болкоуспокоителното започна да отслабва. Бяха минали най-малко десет минути, може би петнайсет, откак двамата мъже бяха излезли, но някакво шесто чувство й казваше да се вслуша в настоятелните инструкции на Пендъргаст да си остане там, където е. Той бе обещал да не убива Слейд – и тя трябваше да повярва на това; Пендъргаст може да беше всякакъв, но бе джентълмен, който държеше на думата си.

В този момент се чу изстрел, глух бумтеж, който разтърси стаята. Хейуърд вдигна оръжието си, а Джун Броуди с вик се втурна към вратата.

— Чакайте! – възпря я Хейуърд. – Останете, където сте.

Не последва друг изстрел. Мина една минута, после втора. И след това – тихо, но отчетливо – се чу звук от затваряне на врата. Миг по-късно долетяха най-леките стъпки по покрития с килим коридор. Хейуърд се надигна и седна в носилката, сърцето й биеше до пръсване.

Агент Пендъргаст прекрачи през прага.

Хейуърд го погледна. Под плътните слоеве кал той бе по-блед от всякога, но иначе изглеждаше невредим. Той изгледа поред тримата.

— Слейд…? – попита Хейуърд.

— Мъртъв е – дойде отговорът.

— Вие сте го убили! – изкрещя Джун Броуди, изтича покрай Пендъргаст и излезе в коридора. Той не направи нищо, за да я спре.

Хейуърд се спусна от носилката, игнорирайки болката в простреляния си крак.

— Вие… кучи син, обещахте ми…

— Умря от собствената си ръка – каза Пендъргаст.

Хейуърд млъкна.

— Самоубийство? – произнесе господин Броуди, обаждайки се за първи път. – Не е възможно.

Хейуърд втренчи очи в Пендъргаст.

— Не вярвам. Казахте на Вини, че ще го убиете – и го убихте.

— Точно така – отвърна Пендъргаст. – Заклех се да го направя. Но въпреки всичко единственото, което сторих, беше да му говоря. Той извърши деянието.

Хейуърд отвори уста да продължи, но после я затвори. Внезапно вече не желаеше да научава нищо повече. Какво трябваше да означава това – че му е говорил ? Тя потрепера.

Пендъргаст я гледаше внимателно.

— Спомнете си, капитане, че Слейд е наредил убийството. Не го е изпълнил. Има още работа за вършене.

Малко по-късно Джун Броуди се появи. Хълцаше тихо. Съпругът й я посрещна и се опита да я прегърне успокоително през рамото. Тя отхвърли ръката му.