Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Каналът стана достатъчно дълбок, за да спусне двигателя. Той го смъкна и го запали; пое бавно през каналите, като се насочи на запад, постоянно проверявайки дълбочината под кила. Щеше да стигне Мисисипи доста преди разсъмване; можеше да потопи лодката в някой затънтен ръкав и да избяга от блатото – ни чул, ни видял. Едно изречение от „Изкуството на войната“ изплува в съзнанието му неканено:

“Изпреварвай своя противник като хванеш онова, на което държи, и се изхитри да го нападнеш в момента и на мястото, което ти си избрал “.

Толкова идеално пасваше на неговата ситуация.

Силуетът, който се изправи в рамката на вратата, накара Хейуърд да замръзне в шок. Мъжът беше най-малко метър и осемдесет висок, мършав, лицето му – с хлътнали бузи, тъмните му очи бяха големи и влажни под тежките вежди, брадичката и вратът – обрасли с полуобръсната четина. Косата му беше дълга и бяла, сресана назад, къдреше се зад ушите и се спускаше към раменете. Беше облечен с въгленовосиво сако на „Брукс Брадърс“, наметнато върху болничен халат, и държеше камшик с къса дръжка в едната си ръка. С другата теглеше стоика на система, която стискаше като своего рода опора.

Хейуърд имаше чувството, че той почти се материализира от разредения въздух, толкова тихо и безшумно се беше приближил. Очите му бяха толкова кръвясали, че изглеждаха морави – не шареха из стаята, както човек би очаквал от някой побъркан; по-скоро се движеха бавно от един човек към друг, като огледаха – сякаш преминават през материята – всички поотделно. Когато очите му стигнаха до нея, той примигна и затвори очи.

— Не, не, не – промърмори той; гласът му беше като шепот на вятъра.

Като се извърна, Джун Броуди взе една свободна лабораторна престилка и я хвърли върху изкаляната риза на Лари.

— Никакви ярки цветове – прошепна тя на Хейуърд. – Не правете резки движения.

Слейд бавно отвори очите си отново. Изражението на болка някак се успокои. Като пусна стойката на системата, той бавно вдигна голямата си, с изпъкнали вени ръка, в жест на почти библейска тържественост. Ръката се разтвори, дългите пръсти потрепераха леко, показалецът посочи Пендъргаст. Големите тъмни очи се спряха върху агента от ФБР.

— Вие сте човекът, който иска да разбере кой е убил съпругата му. – Гласът му беше тънък като оризова хартия, но въпреки това в него прозираше арогантна самоувереност.

Пендъргаст не каза нищо. Той изглеждаше зашеметен, от скъсания му костюм още течеше кал, светлата му коса беше мръсна и разбъркана.

Слейд бавно остави ръката си да падне надолу.

— Аз убих съпругата ви.

Пендъргаст вдигна пистолета си.

— Разкажете ми.

— Не, почакайте… – започна Джун.

— Тишина – каза Пендъргаст с тиха заплашителност.

— Точно така – издиша Слейд, – тишина. Аз заповядах да я убият. Хелън – Естерхази – Пендъргаст.

— Чарлс, този човек има оръжие – обади се Джун. Гласът й беше нисък, но умолителен. – Ще те убие.

— Дрън-дрън. – Той вдигна пръст и го завъртя. – Всеки от нас е изгубил някого. Той е изгубил съпруга. Аз изгубих син. И така нататък. – После повтори с внезапна интензивност, със същия тънък глас: – Аз изгубих син!

Джун Броуди се обърна към Пендъргаст и заговори полугласно:

— Не трябва да го карате да говори за сина си. Това ще го върне назад – а постигнахме такъв напредък! – От гърлото й излезе стон, потиснат веднага.

— Трябваше да я убия. Тя щеше да ни разкрие. Ужасно опасно… за всички ни… – Очите на Слейд, внезапно фокусирани в нищото, се разшириха сякаш от ужас, взрени в една празна стена. – Защо си тук? – промърмори той на нищото. – Не е дошъл моментът! – Той бавно вдигна камшика над главата си и го стовари с ужасен плясък върху собствения си гръб веднъж, два пъти, три пъти, като всеки удар го караше да се люшва напред, дрипите на разкъсаното му сако се разлетяха към пода.

Ударът сякаш го върна към реалността. Той се изправи, фокусира наново очите си. Стаята утихна напълно.

— Виждате ли? – обърна се жената към Пендъргаст. – Не го провокирайте, за бога. Ще се самонарани.

— Да го провокирам? Възнамерявам да направя далеч повече от това.

Заплашителният тон на Пендъргаст предизвика студени тръпки по гърба на Хейуърд. Чувстваше се като в капан, безпомощна, уязвима, прикована към леглото с тази система. Тя хвана тръбичките, притисна ги към ръката си и ги дръпна рязко. Надигна се и слезе от леглото, замяна за миг.