Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Ролсът бързо приближи, надхвърляйки сериозно ограничението за скорост, премина в лявата лента и профуча покрай нея, разтърсвайки буика при разминаването.

Шосето премина в дълъг завой и Хейуърд скоро настигна Ролса, спрял с работещ двигател, пред портите на плантацията; Пендъргаст говореше с охранителя в съседната будка. След един дълъг разговор, в който охранителят отиде до телефона и се върна обратно няколко пъти, двете коли бяха пуснати да минат.

Тя мина покрай табелка, на която се четеше: „Лонджитюд Фармасютикълс, Инк., Лаборатории Ита Бена“ и влезе в паркинга точно когато Пендъргаст проверяваше своя „Лес Байер .45“.

— Нали не очаквате неприятности? – попита тя.

— Човек никога не знае – отвърна Пендъргаст, като върна оръжието в кобура и потупа костюма си.

Обрасла с бурени поляна водеше към комплекс от ниски сгради с жълти тухли, заобиколени от трите страни с блатно езеро, пълно с лилии и плаваща водна леща. През една преграда от дървета Хейуърд можа да види още сгради, някои от които изглеждаха обрасли с бръшлян и в развалини. А зад всичко лежеше изпаряващото се блато Блек Брейк. Гледайки към мочурливата местност, тъмна дори на ярката слънчева светлина, Хейуърд леко потрепера. Беше чувала много легенди за мястото, докато беше малка: легенди за пирати, духове и дори много по-странни неща. Тя плесна един комар върху ръката си.

Последва Пендъргаст в главната сграда. Рецепционистът вече им бе извадил два баджа, един за господин Пендъргаст, а другият за госпожица Хейуърд . Тя закачи своя на ревера си.

— Вземете асансьора до втория етаж, последната врата вдясно – каза сивокосият мъж с широка усмивка.

Когато двамата влязоха в кабинката, Хейуърд отбеляза:

— Не им казахте, че сме полицаи. Отново.

— Понякога е полезно човек да види реакциите, преди да са научили тази подробност.

Хейуърд сви рамене.

— Все пак това не ви ли изглежда прекалено лесно?

— Така е наистина.

— Кой ще проведе разговора?

— Справихте се толкова добре последния път, ще го направите ли отново?

— С удоволствие. Само че този път може да не съм толкова мила. – Тя усети успокоителната тежест на собственото си служебно оръжие, сгушено плътно под мишницата й.

Асансьорът изскърца и се отвори, и когато излязоха, се оказаха в дълъг коридор, покрит с линолеум. Тръгнаха към дъното и стигнаха до една отворена врата, зад която в просторен офис работеше секретарка. Избеляла, но все още елегантна дъбова врата стоеше затворена в отсрещния край.

Хейуърд влезе първа. Секретарката, доста млада и хубавичка, с вързана на опашка коса и ярко червило, вдигна поглед.

— Заповядайте, седнете.

Те седнаха на един тъмносив диван до стъклена масичка, затрупана с популярни списания с оръфани краища. Жената заговори от бюрото си отривисто:

— Аз съм Джоан Фармър, личната секретарка на господин Далкист. Тъй като ще е зает през целия ден, помоли ме да ви попитам с какво бихме могли да ви помогнем.

Хейуърд се наведе към нея.

— Боя се, че вие не можете да ни помогнете, госпожице Фармър. Това може да направи само господин Далкист.

— Както казах, той е зает. Може би ако ми обясните от какво имате нужда…? – Тонът й спадна с няколко градуса.

— Той тук ли е? – Хейуърд кимна към затворената врата.

— Госпожице Хейуърд, надявам се, че съм била ясна, когато казах, че той не трябва да бъде безпокоен. А сега: само още веднъж — как можем да ви помогнем?

— Дойдохме във връзка с проекта за птичия грип.

— Не ми е известен такъв проект.

Хейуърд най-накрая бръкна в джоба си, извади полицейската си значка, сложи я на масата и я отвори. Секретарката трепна, наведе се напред, погледна я, после погледна и тази на Пендъргаст, който бе извадил своята, следвайки примера на Хейуърд.

— Полиция… и ФБР? Защо не казахте в началото? – Тревогата й бързо бе заменена от явно раздразнение. – Моля, изчакайте тук. – Тя стана и почука леко на затворената врата, преди да я отвори и изчезна вътре, затваряйки я плътно зад себе си.

Хейуърд погледна към Пендъргаст. Двамата се изправиха едновременно, приближиха се до вратата и натиснаха бравата.

Озоваха се в приятен, макар и доста спартански офис. Един мъж, който приличаше повече на професор, отколкото на изпълнителен директор, с очила, сако от туид и панталони цвят каки, говореше със секретарката пред едно голямо бюро. Бялата му коса беше грижливо сресана, а белите мустаци над устните му се извиха от раздразнение, когато ги видя да влизат.