Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Сър? Само минутка, сър.

Но Пендъргаст вече не чуваше, смесен с развълнуваната тълпа. Той тръгна към сградата, следван от Хейуърд, задържана от движещата се маса хора. Но вместо да се насочи към паркираната им кола, той се обърна и влезе в Статистиката.

— Това беше интересен обрат – каза Хейуърд.

— Изглеждаше благоразумно да им бъде оказана някаква подръчна помощ. Всичко, което можем да получим, е добре дошло в този случай. Но, сигурен съм – продължи Пендъргаст, докато приближаваха рецепцията, – че нашият противник може току-що да е направил втория си погрешен ход.

— Който е?

Вместо да отговори, Пендъргаст се обърна към служителката:

— Интересува ни архивът на Джун Броуди. Може би още не е върнат в купчините – знам, че един господин го е гледал по-рано днес.

Докато жената вземаше папката от една количка, Хейуърд се обърна към Пендъргаст.

— Добре. Този път се предавам. Какъв е бил първият погрешен ход?

— Пропуснал ме е в „Пенумбра“ и вместо това е уцелил Винсънт.

Ню Йорк сити

Д-р Джон Фелдър слезе от свидетелската скамейка на изслушването за принудително задържане и седна на мястото си. Избягваше да гледа по посока на Констанс Грийн, обвиняемата; имаше нещо дълбоко смущаващо в твърдия поглед на тези виолетови очи. Фелдър каза каквото трябваше да каже, и каквото беше неговото професионално мнение: че тя е сериозно душевно болна и че трябва да бъде принудително задържана. Това беше теоретично, тъй като вече беше обвинена в убийство първа степен без право на пускане под гаранция, но все пак необходимо изискване в съдебния процес. И, Фелдър трябваше да признае, специално в този случай решението бе във висша степен обосновано. Защото въпреки нейното самообладание, въпреки високата й интелигентност и очевидно ясно съзнание, Фелдър сега бе убеден, че тя е дълбоко ненормална – неспособна да различи правилното от грешното.

Чу се шумолене на хартия и някой си прочисти гърлото, когато съдията завърши изслушването.

— Отбелязвам за протокола – произнесе напевно той, – че представената като душевно болна личност не се е възползвала от законен адвокат.

— Точно така, Ваша чест – каза Грийн предвзето, със скръстени върху затворническата си пола ръце.

— Имате правото да говорите на това обсъждане – каза съдията. – Има ли нещо, което да искате да кажете?

— Понастоящем не, Ваша чест.

— Чухте свидетелските показания на д-р Фелдър, който каза, че според него сте опасна за самата себе си и за другите, и трябва да бъдете принудително задържана в институция за душевно болни. Ще направите ли някакъв коментар на това твърдение?

— Не бих искала да обсъждам специалист.

— Много добре. – Съдията подаде купчина листове на един съдебен служител и получи друга в замяна. – А сега аз имам въпрос. – Той смъкна очилата на носа си и я погледна.

Фелдър беше леко изненадан. Бе присъствал на десетки подобни изслушвания, но рядко, ако не и никога, не се бе случвало съдия да зададе директен въпрос на обвиняемия. Обикновено съдията приключваше с авторитетно заключение, изпълнено с морални напътствия и наблюдения от популярната психология.

— Госпожо Грийн, както изглежда никой не е в състояние да установи вашата идентичност или дори да потвърди съществуването ви. Същото се отнася и до бебето ви. Въпреки старателното проучване, изглежда няма доказателства, че сте родили. Последното е проблем за мен като съдия на вашия процес. Но аз също така се сблъсквам с важни законови последици при задържането ви без номер на социална осигуровка или доказателство, че сте американска гражданка. Накратко, ние наистина не знаем коя сте всъщност.

Той направи пауза. Грийн го погледна внимателно, ръцете й още бяха скръстени.

— Питам се дали сте готова да кажете на този съд истината за вашето минало — каза съдията със строг, но не груб тон. – Коя сте и откъде сте?

— Ваша чест, вече казах истината – отвърна Констанс.

— В този препис посочвате, че сте родена на Уотър стрийт през 1970-та. Но архивите показват, че това не може да е истина.

— То не е истина.

Фелдър усети, че го обхваща досада. Съдията би трябвало да знае по-добре: това беше безплодно, загуба на съдебно време. Фелдър имаше да се грижи за пациенти – да преглежда пациенти.

— Казвате го точно тук, в този препис, който държа в ръката си.

— Не го казвам.

Съдията, раздразнен, започна да чете от преписа:

Въпрос: Кога сте родена?