Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Франк Хъдсън спря в сянката на едно дърво на пътя пред сградата на Статистиката. Климатизираната вътрешност бе стигнала сибирски температури и излизайки навън, нехарактерната за сезона горещина и влага го караха да се чувства като кубче лед, пуснато в топла супа.

Като остави куфарчето си на земята, той извади една носна кърпичка от горния джоб на сакото и попи голото си теме. Няма такова нещо като зима в Батон Руж , помисли си раздразнено. След като натъпка кърпичката обратно в джоба си, оставяйки открит единия й край, той присви очи на ярката слънчева светлина към паркинга и видя стария си Форд Фалкън. До него една набита, намусена жена в карирано наметало излизаше от очукан Шевролет Нова, и той я видя да затръшва вратата веднъж, после втори път, опитвайки се да я затвори.

— Нещастник – чу той жената да ругае колата, като се опитваше за трети път да я затвори. – Кучи син.

Хъдсън се избърса отново и върна меката шапка на главата си. Беше се спрял малко по-дълго в сянката, преди да влезе в колата си. Задачата, която Пендъргаст му беше дал, беше фасулска работа. Джун Броуди, трийсет и петгодишна. Секретарка, омъжена, без деца, с хубава външност. Всичко това беше в досието. Съпругът работи като фелдшер. Тя самата учи за медицинска сестра, но свършва в „Лонджитюд“. Напредва в службата четиринайсет години. „Лонджитюд“ фалира, тя губи работата си и седмица след това се качва в колата си. Отива с нея до моста „Арчър“ на няколко мили извън града. Изчезва. Собственоръчно написаната бележка, оставена в колата, гласи: „ Не издържам повече. Всичко е по моя вина. Простете ми“. Претърсват реката в продължение на седмица, нищо. Това е любимо място за самоубийци, реката е бърза и дълбока, много от телата никога не са открити. Край на историята.

Два часа бе отнело на Хъдсън да събере информацията, да прехвърли досиетата. Притесняваше се, че не е направил достатъчно, за да заслужи петстотиндоларовата си дневна заплата. Може би не трябваше да споменава, че работата му е отнела само два часа.

Досието беше пълно, чак до фотокопие от предсмъртната бележка; агентът от ФБР щеше да е доволен. Тъй като плащането вървеше, той проявяваше находчивост. Това беше прекалено доходна връзка, за да мами мъжа или да се опитва да измъкне още пари.

Хъдсън вдигна куфарчето си и излезе от сянката, влизайки в напечения паркинг.

С една последна ругатня Нанси Милиган затръшна вратата на автомобила и този път успя. Беше изпотена, изтощена и бясна: бясна на тази необичайна горещина, на старата таратайка и особено бясна на съпруга си. Защо този глупак я бе накарал да изпълнява поръчките му, вместо да си надигне дебелия задник и да си ги изпълнява сам? Защо на Батон Руж му трябваше копие от свидетелството му за раждане на неговата възраст… просто нямаше смисъл.

Тя се изправи и се стресна, когато видя един мъж да стои на паркинга, килнал назад меката си шапка, да бърше темето си и да гледа към нея.

Точно в този момент шапката му изхвърча във въздуха и половината му глава се превърна в каша, изригвайки тъмна течност. В същото време едно остро „лук“ премина през разперените дъбове. Мъжът бавно залитна към земята, прав като дърво, и тялото му се претърколи толкова тежко, сякаш бе дънер, преди да спре. Шапката тупна на бетона, търкаля се няколко метра и после с поклащане спря.

За момент жената остана да стои до колата си, замръзнала. След което извади клетъчния си телефон и набра 911.

— Един човек – каза тя, изненадана от спокойствието в гласа си – току-що бе застрелян на паркинга пред сградата на Статистиката, на авеню „Луизиана“.

В отговор на въпрос от другата страна на линията, тя отговори:

“Да, сигурно е умрял“.

Паркингът и част от близката улица бяха оградени с полицейска лента. Тълпа репортери, новинарски екипи и камери гъмжеше зад синята полицейска барикада, заедно с чули оттук-оттам зяпачи и недоволни шофьори, които не можеха да изкарат колите си от мястото.

Хейуърд стоеше до Пендъргаст зад бариерите и гледаше как детективите вършат работата си. Пендъргаст я беше убедил против волята й, че трябва да останат цивилни и да не се намесват в разследването. Както и да не разкриват, че частния детектив е работил за тях. Хейуърд неохотно се съгласи: да признаят връзката си с Хъдсън би ги въвлякло в безкрайна писмена работа, разпити и трудности; това щеше да попречи на работата им и да ги изложи на медиен интерес. Изводът: това на свой ред би гарантирало, че никога няма да намерят нападателя на Вини и убиеца на този мъж – очевидно същия човек.