Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Пендъргаст изглеждаше явно раздразнен, че първите две имена от списъка на Мери Ан Роблет не доведоха до нищо: единият бе отдавна умрял, другият излезе невменяем, и отгоре на това в болница, на животоподдържащи системи. Сега бяха на път към третия и последен. Денисън Филипс IV, бивш генерален съветник на „Лонджитюд“, пенсиониран и живеещ спокоен живот на Бонви драйв в района на кънтри клуба „Бейю Глейд“ на Салфър. Името и адресът вече бяха създали представа в главата на Хейуърд за член на определено малобройно общество на южняшка аристокрация: надут, самомнителен, алкохолик, лукав и преди всичко неотзивчив. От дните й в Луизианското полицейско управление познаваше този тип хора много добре.

Тя видя знака за отклонението към Салфър и намали, преминавайки в дясното платно.

— Доволен съм, че се сдобихме с досие на нашия господин Филипс – каза Пендъргаст.

— Излезе чист.

— Наистина – дойде резкият отговор. – Имам предвид досието на господин Денисън Филипс V.

— Синът му? Искате да кажете онзи, осъден за наркотици?

— Доста сериозно е: притежание на повече от пет грама кокаин с цел продажба. Забелязах също така в досието, че е кандидатствал право в Университета на Луизиана.

— Аха. Бих искала да го видя как ще влезе в правното училище с това досие. Няма как да станеш адвокат с углавно престъпление.

— Човек би допуснал – провлачи Пендъргаст, – че семейството е с връзки и има причина да вярва, че архивът ще бъде заличен, когато Денисън Пети навърши двайсет и една години. Най-малкото – бях сигурен че са имали такова намерение.

Хейуърд отклони поглед от пътя, за да изгледа Пендъргаст. В очите му гореше твърд блясък, когато произнесе последните думи. Можеше само да си представи как е планирал да се справи с това. Щеше да упражни натиск, да заплаши, че ще попречи на всеки опит досието да бъде заличено, може би дори да намекне, че ще съобщи на пресата и ще направи невъзможен всеки опит за Денисън Филипс да се присъедини към юридическата фирма на баща си… освен ако дъртакът не проговореше, и то не проговореше много щедро. Повече от всякога й се искаше Вини да беше тук, вместо да се възстановява в болница „Калтроп“. Да работиш с Пендъргаст беше изтощително занимание. За стотен път тя се запита защо точно Вини – ченге от старата школа, като нея самата – поддържа Пендъргаст и неговата подчертана неортодоксалност с такова върховно уважение.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Питам се, Пендъргаст, дали бихте ми направили една услуга.

— Разбира се, капитане.

— Позволете ми тогава аз да започна това интервю.

Тя усети очите на агента от ФБР върху себе си.

— Познавам този тип хора много добре – продължи тя. – И имам идея как най-добре да се оправям с тях.

Настъпи мразовито мълчание, преди Пендъргаст да отговори:

— Ще наблюдавам с интерес.

Денисън Филипс IV ги посрещна на вратата на просторния си, превърнат в голф клуб, дом, достатъчно стар, че дърветата, засадени наоколо, да достигнат внушителни размери. Той изглеждаше точно така, както Хейуърд си го беше представяла и толкова идеално олицетворяваше този тип хора, че тя го намрази мигновено. Крепоненото сако на ивици с носната кърпичка от мек индийски плат, пъхната в горния джоб, бледожълтата риза с монограм, разкопчана около врата, зелените панталони за голф и следобедното мартини в ръка допълваха картината.

— Мога ли да попитам за какво се отнася? – провлачи той с префинен акцент, в който всички следи на робско потекло бяха грижливо заличени преди няколко поколения.

— Аз съм капитан Хейуърд от НПУ, преди това от Ню Орлиънското полицейско управление – каза тя, превключвайки на любезния, неутрален тон, който използваше, когато се разправяше с потенциални информатори. – А това е колегата ми, специален агент Пендъргаст от ФБР. – Докато говореше, тя свали значката си и я показа на Филипс. Пендъргаст не си даде труд да направи същото.

Филипс премести поглед от единия към другия.

— Знаете, че днес е неделя, нали?

— Да, сър. Може ли да влезем?

— Може би първо трябва да говоря с адвоката си – каза Филипс.

— Естествено – отвърна Хейуърд, – това е ваше право, сър, и ние бихме го изчакали колкото е необходимо, за да дойде. Но сме тук неофициално с няколко бързи въпроса. Вие не сте по никакъв начин предмет на нашето разследване. Единственото, от което се нуждаем, са десет минути от времето ви.

Филипс се поколеба и после отстъпи встрани.