Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Констанс се опита да помаха, после тихо почука на прозореца, но жената продължаваше да чете, погълната от книгата си.

Тя тихо претърси стаята, като отваряше чекмеджетата на празното бюро и бюфетите, докато накрая намери един дърводелски молив, останал в едно чекмедже. На най-горния рафт лежеше стара книга. Тя я грабна, откъсна форзаца и набързо написа няколко реда. После го сгъна и от външната страна написа:

Моля, отнесете тази бележка незабавно на д-р Фелдър, болница „Маунт Мърси“ , Литъл Гавърнърс Айлънд.

Моля ви – ВЪПРОСЪТ Е НА ЖИВОТ И СМЪРТ.

След секунда размисъл добави:

Фалдър ще ви даде парична награда.

Тя отиде до прозореца. Жената продължаваше да чете, Констанс почука по стъклото, но жената не забеляза. Най-сетне, чувствайки надигащото се отчаяние, тя вдигна книгата и с всички сили удари с нея прозореца. Стъклото се счупи и жената в съседната градина погледна нагоре.

В този миг се чу как Естерхази тръгва нагоре по стълбите.

Тя пъхна бележката в книгата и я хвърли надолу към съседната градина.

— Вземете бележката – извика. – И, моля ви, вървете.

Жената я погледна, когато книгата падна до краката й, и последното нещо, което Констанс видя, беше как тя се навежда – служеше си с бастун – и вдига тома.

Констанс се обърна от прозореца тъкмо когато Естерхази влетя в стаята със сподавена ругатня и се втурна към нея. Тя вдигна ръка да му избоде очите, но той я отблъсна и тя успя само да одраска дълбоко бузата му на две места. Двамата се сборичкаха. Естерхази най-накрая успя да блокира ръцете й и да притисне друг парцал с хлороформ върху устата и носа й. Тя усети как съзнанието й се изплъзва и тъмнината я погълна отново.

Камдън, Мейн

Частната клиника беше срината и на мястото й се издигаха жилищни блокове, окаяна редица от празни градски къщи с плющящи банери, рекламиращи намаления на цените и други бонуси. От улуците висяха ледени висулки.

Когато влезе в малкия търговски офис, Пендъргаст установи, че е празен и удари една малка камбанка на гишето. От стая в дъното се появи млада жена с измъчен вид, едва ли не сепната, че го вижда. Тя го поздрави с професионална усмивка.

Пендъргаст се освободи от тежкото си палто и приглади черния си костюм отдолу, възстановявайки безупречността му.

— Добро утро – каза той.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, можете. Търся недвижим имот в района.

Това очевидно беше нещо ново за продавачката. Веждите й отскочиха нагоре.

— Проявявате интерес към жилищните ни блокове?

— Да. – Пендъргаст пуска отвратителното палто на един стол и седна. – От Юга съм, но търся по-хладен климат за ранното си пенсиониране. Горещината, знаете…

— Наистина не знам как издържат хората там – кимна жената.

— Така е, така е. А сега пи кажете какво имате на разположение.

Жената започна да рови из една палка, извади някакви брошури, прелиствайки ги на масата, и се впусна в пространни описания на огромните намаления.

— Имаме апартаменти с една, с две и с три спални, всички с мраморни бани и супер модерни уреди: хладилници „Съб зироу“, миялни машини „Бош“, готварски печки „Уалф“…

Докато тя редеше монотонно, Пендъргаст я окуражи с кимане и одобрително сумтене. Когато най-после свърши, той я възнагради с блестяща усмивка.

— Прекрасно. Само двеста хиляди за този с двете спални? С изглед към морето?

Това предизвика нов словесен поток и Пендъргаст отново я изчака да стигне до финала. После се облегна назад в стола и сключи ръце.

— Някак си ми изглежда правилно да живея тук – каза той. – Все пак майка ми е живяла на това място преди известно време.

При тези думи жената сякаш се обърка.

— Колко мило, но… ами, ние току-що отворихме…

— Разбира се. Имам предвид в клиниката, която е била тук преди това. „Бей Менър“.

— А, това ли било – каза тя. – Да, „Бей Менър“.

— Помните ли я?

— Разбира се. Отраснала съм тук. Затвориха я, когато… вми… трябва да е било преди седем-осем години.

— Имаше една много мила помощничка, която се грижеше за майка ми. – Пендъргаст присви устни. – Познавате ли някои хора, които са работили там?

— Съжалявам, не.

— Жалко. Тя беше толкова приятен човек. Надявах се да се отбия да я видя, докато съм в града. – Той изгледа продавачката пронизващо. – Ако видя имената, сигурен съм, че бих си го спомнил. Можете ли да ми помогнете?

Тя едва не подскочи при шанса.

— Определено мога да опитам. Нека се обадя тук-там.