Естерхази стана с мрачно, печално лице и с явна неохота. Навън полицаите се оборудваха с торби, въжета и друга екипировка. В края на чакълестата алея един от мъжете упражняваше две вързани на каишка ловджийски кучета на моравата.
Един час по-късно вече бяха прехвърлили склона на Бийн Диърг и стигнаха до брега на Фаулмайър, маркиран с неравна линия от камъни. Над блатата лежеше мъгла. Слънцето вече се спускаше в небето, безкрайният пейзаж чезнеше в сиво небитие, тъмните локви лежаха неподвижни в тежкия въздух. Носеше се лека миризма на изгнила растителност.
— Д-р Естерхази? – Балфур го погледна като се намръщи, скръстил ръце пред гърдите си. – В коя посока?
Естерхази се огледа, лицето му беше безизразно.
— Всичко ми изглежда еднакво. – Нямаше смисъл да им оказва прекалено голяма помощ.
Балфур поклати глава тъжно.
— Кучетата уловиха следа тук, инспекторе. – Тежкият шотландски акцент на водача на кучета долетя през мъглата. – И виждам нещо.
— Тук ли влязохте в блатото? – попита Балфур.
— Така мисля.
— Хубаво. Кучетата ще ни водят. Господин Грант, вие стойте с тях отпред. Останалите ще вървят след вас. Доктор Естерхази и аз оставаме последни. Господин Грант познава добре района; движете се по стъпките му през цялото време. – Инспекторът спря за момент да извади натъпкана предварително лула, и я запали. – Ако някой затъне, останалите да не вземат да хукнат нататък като глупаци и да затънат и те. Имаме въжета, спасителни пръстени и телескопични куки, с които да измъкнем всекиго от подвижните пясъци.
Той издуха дима и се огледа.
— Господни Грант, имате ли нещо да добавите?
— Да – каза дребният, сбръчкан мъж, подпрян на бастуна си, с висок, почти момичешки глас. – Ако някой хлътне в тинята, не се опитвайте да се измъквате. Отпуснете се назад внимателно и оставете тялото си да изплува. – Той изгледа изпод рунтавите си вежди Естерхази. – Имам въпрос към д-р Естерхази: когато пресичахте блатото след онзи елен, забелязахте ли някакви отличителни белези в местността?
— Какви, например? – каза Естерхази с объркан и несигурен глас. – Тук ми изглежда ужасно празно.
— Има развалини, каменни грамади и стоящи камъни.
— Развалини… да, струва ми се, че минахме покрай някакви развалини.
— Как изглеждаха?
— Ако правилно си спомням… – Естерхази се намръщи, уж се опитваше да си спомни – беше нещо като каменна ограда за добитък и заслон на някакъв хълм, от лявата му страна и отвъд него имаше блата.
— Аха. Старата хижа. – Без повече приказки пазачът на дивеч се обърна и закрачи през тревата, мъха и пирена, настигайки кучкаря с двете кучета. Вървеше бързо, с наведена глава, късите му крака шляпаха, размахваше кривак, рошавата му коса приличаше на бял ореол около кацналата върху нея шапка от туид.
Четвърт час вървяха в мълчание, прекъсвано само от сумтенето и скимтенето на кучетата и промърморването на някоя заповед от кучкаря. Когато облаците се сгъстиха отново и над блатата легна преждевременен сумрак, някои от мъжете извадиха мощни фенерчета и ги включиха. Лъчите им пробиха студените мъгли. Естерхази, който се бе престорил на незнаещ и объркан, започна да се пита дали не са се изгубили наистина. Всичко му изглеждаше необичайно и той не разпознаваше нищо.
Когато се спуснаха в поредното самотно дере, кучетата внезапно спряха, започнаха да душат наоколо в кръг и после се втурнаха напред, уловили следа, опъвайки каишките.
— Спокойно сега, спокойно – каза кучкарят, като ги дръпна назад, но кучетата бяха прекалено възбудени и се разлаяха, дълбок, гърлен звук, който отекна над мочурищата.
— Какво им става? – попита остро Балфур.
— Не знам. Назад. Назад?
— За бога – изпищя Грант, – върни ги обратно!
— По дяволите ! – Кучкарят дръпна каишките, но кучетата отговориха с мощен лай и се стрелнаха напред.
— Внимавай! – извика Грант.
С писък на ужас кучкарят внезапно полетя към едно блато, разкъсвайки тънкия слой торфен мъх на повърхността му, започна да шляпа и да се бори, и едно от кучетата цопна с него, при което лаят му премина в писък. Животното се въртеше, разцепвайки тинята, като виреше нагоре глава от ужас.
— Спри да се бориш! – изкрещя Грант на кучкаря, и гласът му се смеси с воя на кучето. – Отпусни се и се наведи назад!
Но кучкарят беше прекалено завладян от паниката, за да обръща внимание.
— Помогнете ми! – извика той, като пляскаше, разпръсквайки тиня.
— Дръж куката! – изкомандва Балфур.
Читать дальше