Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Стигнаха до отсрещния край на езерото. Балфур свика съвещание, мъжете от групата му се дръпнаха на една страна и започнаха да обсъждат с ниски гласове. После Балфур се приближи до Естерхази.

— Сигурен ли сте, че това е мястото, където е потънал зет ви?

— Разбира се, че съм сигурен – каза Естерхази, като се опитваше да контролира гласа си, който беше на път да секне.

— Изглежда няма да намерим нищо.

— Но той е там долу! – извиси глас Естерхази. – Вие самият намерихте гилзата от патрона ми, видяхте следите в тревата – знаете, че това е мястото.

Балфур го изгледа с любопитство.

— Да, така изглежда, но… – Гласът му се поколеба.

— Тогава го намерете! Преровете отново дъното, за бога!

— Така мислехме, но сам виждате колко подробно го направихме. Ако долу е имало труп…

— Теченията… каза Естерхази. – Може теченията да са го отнесли.

— Тук няма течения.

Естерхази си пое дълбоко дъх, като се опитваше отчаяно да се окопити. Помъчи се да говори спокойно, но не можа да потисне треперенето в гласа си.

— Вижте, господин Балфур, знам, че тялото е там. Видях го как потъва.

Последва рязко кимване и Балфур се обърна към хората си.

— Пуснете драгата отново – този път под прав ъгъл.

Чуха се възмутени протести. Но скоро процесът се поднови, хвърлиха куката от другата страна на езерото, докато Естерхази гледаше и жлъчката се събираше в гърлото му. Когато последната светлина изчезна от небето, мъглите се сгъстиха. Натриевите лампи хвърляха мъртвешки снопове бледи лъчи, в които се движеха призрачни фигури – неясни сенки, подобни на осъдени, които обикалят в най-долните кръгове на ада. Това беше невъзможно, помисли си Естерхази. Категорично нямаше начин Пендъргаст да е оцелял и да се е отдалечил. Нямаше начин.

Трябваше да остане тогава. Трябваше да изчака до последно, до ужасния край… Той се обърна към Балфур.

— Вижте, възможно ли е изобщо някой да излезе оттук – да се измъкне сам от такава тиня?

Приличното на острие лице на мъжа се изви към него.

— Но вие сте го видели да потъва. Прав ли съм?

— Да, да! Но бях толкова разстроен, а мъглата толкова плътна… Може би е успял някак да излезе.

— Много съмнително – каза Балфур, като го изгледа с присвити очи. – Освен, ако, разбира се, сте го оставил, докато е продължавал да се бори.

— Не, не, опитах се да го спася, точно както ви казах. Но въпросът е, че зет ми е невероятно находчив. И може би… – Той се опита да вкара малко надежда в гласа си, да прикрие паниката. – Просто може би е излязъл. Иска ми се да вярвам, че е излязъл.

— Д-р Естерхази – каза Балфур не без съчувствие, – боя се, че няма много надежда. Но вие сте прав, необходимо е да обмислим сериозно подобна възможност. За съжаление, оцелялото куче е прекалено травматизирано, за да работи, но разполагаме с двама експерти, които могат да помогнат. – Той се обърна. – Господни Грант? Господин Чейс?

Пазачът на дивеч се приближи заедно с друг мъж, в когото Естерхази разпозна шефа на криминалистите.

— Да, сър?

— Бих искал вие двамата да изследвате по-голям район около блатото тук. Искам да търсите всякакви доказателства – абсолютно всякакви, – за това, че жертвата може да се е измъкнала сама и да се е отдалечила. Претърсете навсякъде и се оглеждайте за следи.

— Да, сър. – Те изчезнаха в тъмнината, останаха да се виждат само лъчите на фенерчетата им, които пробождаха блатото.

Естерхази зачака мълчаливо; мъглата се сгъсти. Най-накрая двамата мъже се върнаха.

— Няма никакви следи, сър – каза Чейс. – Разбира се, дъждът беше силен и може да ги е унищожил. Но ранен мъж, прострелян, може би пълзящ, който кърви обилно, покрит е с тиня – би трябвало да остави някакво доказателство. Не е възможно да се е измъкнал от мочурището.

Балфур се обърна към Естерхази.

— Получихте отговора. – После додаде: – Мисля, че приключихме тук. Д-р Естерхази, боя се, че трябва да ви помоля да останете в района до процеса. – Той извади една кърпичка, попи течащия си нос и я дръпна. – Разбрахте ли?

— Не се безпокойте – отвърна разпалено Естерхази. – И без това възнамерявах да остана тук, докато разбера точно какво се е случило на моя… на скъпия ми зет.

Ню Йорк сити

Д-р Фелдър последва полицейската кола, когато тя се спусна с друсане надолу по еднолентовия път, който пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд. Беше топло за октомврийска вечер и мочурищата от всички страни бяха осеяни с парцали мъгла. Пътуването на юг от Бедфорд Хилс беше отнело по-малко от час и дестинацията им лежеше право пред тях.