Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Естерхази чакаше зад жълтата лента, опъната на земята, докато криминалистите, приведени като врани, довършваха огледа на терена за доказателства под острата светлина на десетки фенерчета, която придаваше призрачност на голия пейзаж.

Беше наблюдавал уликите с нарастващо удовлетворение. Всичко беше наред. Бяха открили онази единствена гилза, която нарочно бе оставил, и въпреки проливните дъждове, успяха да проследят слабата диря на елена, както и няколко смачкани стръка пирен, оставени от неговите стъпки и тези на Пендъргаст. Нещо повече, бяха успели да потвърдят мястото, където еленът бе хукнал през тръстиките. Всичко съвпадаше с разказаната от него история.

— Много добре, господа – извика Балфур, – опаковайте си нещата, време е да претърсим езерото.

Естерхази изпита смесена тръпка на нетърпение и отвращение. Колкото и да беше противно, все пак щеше да е облекчение да види трупа на врага си сред тинята. Тока щеше да бъде последната „реплика“, преди падането на завесата – епилог на една титанична битка.

Балфур бе скицирал размерите на езерото на парче милиметрова хартия – малка площ, три и половина на пет и половина метра – и бе начертал схема как трябва да бъде драгирано. Под жълтите светлини хората му прикрепиха извита като нокът драга към едно въже, после закачиха оловна тежест на примката. Тънките метални сплитки светеха зло. Двама от полицаите стояха отзад и държаха намотаното въже, докато трети се опитваше да пази равновесие на самия ръб на водата. Под ръководството и наставленията на Балфур третият прехвърли примката през потръпващото блато. Тя се приземи в тинята на отсрещната страна, носена надолу от тежестта. Когато най-накрая стигна дъното, другите двама започнаха да я дърпат навън. Докато куката преравяше блатото, въжето се опъваше и стягаше, Естерхази усети, че неволно се напряга.

Минута по-късно драгата излезе на повърхността, загребала тиня и бурени. Балфур, без да изпуска тефтера, прерови находката с другата си ръка, облечена в латексова ръкавица, и поклати глава.

Преместиха се пет-шест метра по-нататък по брега и хвърлиха отново. Издърпаха. Още бурени. Повториха процедурата със същия резултат.

Естерхази наблюдаваше всяко изплуване на покритата с тиня драга и стомахът му се стягаше на възел от напрежение. Болеше го навсякъде и ухапаната му от Пендъргаст ръка пулсираше. Мъжете приближиха участъка, където Пендъргаст беше потънал. Най-накрая драгата бе хвърлена на самото място и екипът започна да я издърпва.

По едно време тя спря, блокирана от някакъв потънал предмет.

— Хвана нещо – рече един от мъжете.

Естерхази задържа дъха си.

— Сега внимателно. – Балфур се наведе напред, тялото му беше опънато като стоманен лък. – Бавно и внимателно.

Към теглещите въжето се приближи още един и те подновиха усилията си – ръка върху ръка, с кръжащия наоколо Балфур, който им повтаряше да не насилват нещата.

— Излиза – изгрухтя един.

Повърхността на блатото се изду и тинята се разцепи, когато нещо дълго, подобно на дънер, се показа – покрито с кал, безформено.

— Дърпайте бавно – предупреди Балфур.

Сякаш стоварваха огромна риба, мъжете задържаха трупа на повърхността, докато прокарваха найлонови ремъци и ги преплитаха под него.

— Добре. Извадете го.

С допълнително усилие те преместиха леко тялото, спускайки го върху една мушама на земята. От него се стичаше кал на плътни потоци и отвратителна смрад на изгнила плът внезапно удари Естерхази, карайки го да отстъпи назад.

— Какво е това, по дяволите? – промърмори Балфур. Той се наведе над трупа и го опипа с облечената си в ръкавица ръка. След това направи знак на един от мъжете. – Отмийте.

Един от криминалистите се приближи. Двамата се наведоха над деформираната глава на тялото и той изплакна тинята с една бутика вода.

Вонята беше ужасна и Естерхази усети, че в гърлото му се надига жлъчка. Няколко от мъжете побързаха да запалят цигари или лули.

Балфур рязко се изправи.

— Това е овца – каза той сухо. – Дръпнете я настрана, измийте този участък и да продължаваме.

Работеха мълчаливо и скоро драгата отново беше спусната във водата. Отново и отново претърсваха езерото; отново и отново челюстите на куката вадеха от тинята поредните бурени. Зловонието от разложената овца, лежаща зад тях, обгръщаше сцената като плащеница. Естерхази осъзна, че напрежението става непоносимо. Защо не намираха тялото?