Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

За двата месеца, откакто се занимаваше със случая й, Фелдър беше продължил – първоначално в „Белвю“, после в Изправителното отделение на Бедфорд Хилс – анализите си на Констанс. И докато интересът му се изостряше, той трябваше да признае, че няма никакъв напредък нито по отношение на нея като човек, нито по отношение на болестта й.

Те почакаха малко, докато санитарят отключи една тежка метална врата, после завиха по друг отекващ коридор, докато накрая спряха пред една необозначена врата. Санитарят отключи и нея и д-р Остром ги въведе в малка стая без прозорци, спартански обзаведена. Цялата мебелировка – легло, маса, единствен стол – беше закована за пола. На една от стените имаше рафт с подредени на него пет-шест книги. На масата стоеше малка пластмасова саксия с нарциси от болничната градина.

— Е? – попита Остром. – Какво мислите, Констанс?

Младата жена се огледа, поглъщайки с очи всичко.

— Напълно удовлетворително, благодаря.

— Радвам се да го чуя. С д-р Фелдър ще ви оставим за малко, докато се настаните. Ще изпратя една сестра да ви донесе по-подходящо облекло.

— Ще съм ви много задължена. – Погледът на Констанс се спря върху рафта. – Боже мили. „Магналиа Кристи Американа“ от Котън Малър. „Автобиографията“ на Бенджамин Франклин. „Клариса“ на Ричардсън. Това да не са книги на пралеля Корнелия?

Д-р Остром кимна.

— Нови екземпляри. Това беше нейната стая, разбирате ли, и вашият попечител ни помоли да доставим тези книги за вас.

— А! – За миг Констанс се изчерви, сякаш от удоволствие. – Почти като да се прибереш вкъщи. – Тя се обърна към Фелдър: – Толкова е приятно да продължиш семейната традиция тук.

Въпреки топлината в стаята Фелдър усети да го побиват студени тръпки.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста се взираше надолу към бюрото си и се опитваше да не се чувства депресиран. Откакто се бе върнал от болничен отпуск, шефът му, капитан Сингълтън, го бе оставил на щадящо дежурство. Единственото, което трябваше да прави, беше да избутва документи от едната страна на бюрото към другата. Той погледна през вратата към общото помещение. Там хората непрекъснато влизаха и излизаха; звъняха телефони; занимаваха се с престъпници. Нещо се случваше. Той въздъхна и погледът му отново се върна към бюрото. Мразеше канцеларската работа. Но фактът беше, че Сингълтън го правеше за негово добро. Все пак само преди половин година той лежеше в болнично легло в Батън Руж, бореше се за живота си, със засегнато от куршум сърце. Беше късметлия, че изобщо оживя, да оставим това, че се беше изправил и върнал на работа. Както и да е, канцеларската работа нямаше да трае вечно. Просто трябваше да се възстанови напълно.

Освен това, каза си той, трябваше да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Отношенията му с Лора Хейуърд никога не са били по-добри. Опасността да го изгуби я бе променила някак си, бе я смекчила, направила я по-любяща и открита. Всъщност, след като се възстановеше на сто процента, той сериозно обмисляше да й предложи брак. Не смяташе, че средностатистически психолог би препоръчал прострелване в гърдите, но това със сигурност бе проработило в негова полза…

Той осъзна, че някой стои на прага на кабинета му и вдигна очи. Видя млада жена, която го гледаше. Беше може би деветнайсет или двайсетгодишна, дребна, облечена в дънки и стара тениска. През ръката й бе преметната черна кожена чанта, осеяна с малки метални капси. Косата й беше боядисана в гарвановочерно и той можеше да види татуировката в горната част на ръката й, която се показваше под ризата – мотив от Ешер.

Отявлена почитателка на готик музиката.

— Мога ли да ви помота, мадам? – попита той. Защо проклетата секретарка не гледаше никога кого му изпраща?

— Изглеждам ли ти като мадам? – долетя отговорът.

Д’Агоста въздъхна.

— Какво мога да направя за теб?

— Ти си Винсънт Д’Агоста, нали?

Той кимна.

Тя влезе в офиса.

— Той те спомена на няколко пъти. Обикновено не помня имена, но това го запомних, защото е толкова италианско.

— Толкова италианско е… – повтори Д’Агоста.

— Не искам да кажа нито лошо. Просто там, откъдето идвам, в Канзас, никой не носи подобни имена.

— Италианците така и не успяха да стигнат толкова навътре в сушата – рече Д’Агоста сухо. – И така, кой е този „Той“, когото спомена?

— Агент Пендъргаст.

— Пендъргаст? – Д’Агоста не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Аха. Аз му бях асистентка в Медисън Крийк, Канзас. Убийствата от натюрморта?