Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Д’Агоста се взря в нея. Асистентка на Пендъргаст ? Момичето бълнуваше.

— Трябва да ме е споменавал. Аз съм Кори Суонсън.

Д’Агоста се намръщи.

— Донякъде съм запознат с убийствата от натюрморта, но не си спомням да е казвал името ти.

— Той никога не обсъжда случаите си. Аз го карах насам-натам с колата, помагах му да проучи градчето. С тоя черен костюм и висок ръст определено му трябваше вътрешен човек като мен.

Д’Агоста бе изненадан, но си даде сметка, че тя вероятно казва истината, дори ако преувеличава малко. Асистентка ? Усети, че раздразнението му дава път на едно по-мрачно чувство.

— Влез – каза той със закъснение. – Седни.

Тя седна с дрънчене на метал и отметна гарвановочерната си коса, разкривайки лилав и жълт кичур. Д’Агоста се облегна назад в креслото си, като се постара да прикрие реакцията си.

— Е, как върви?

— Тази година съм в Ню Йорк. Дойдох през септември. Второкурсничка съм и тъкмо се прехвърлих в Колежа по криминално право „Джон Джей“.

— Виж ти! – рече Д’Агоста. Частта с „Джон Джей“ го впечатли. Явно не беше идиотка, въпреки че беше положила доста усилия да изглежда като такава.

— Вземам курс, който се казва „Проучвания на единични случаи върху отклонения и социален контрол“.

Звучеше като курс, който Лора би взела – много я биваше по социология.

— Като част от този курс трябваше сами да проведем проучване и да напишем статия. Аз избрах убийствата с натюрморта.

— Не съм сигурен, че Пендъргаст ще одобри – произнесе Д’Агоста предпазливо.

— Но той вече одобри! Това е проблемът. В началото, когато пристигнах, се разбрахме да обядваме заедно, трябваше да е вчера. Но той така и не дойде. Тогава отидох до апартамента му в Дакота – и там нищо. Само дето портиерът ме разиграва десет минути. Има ми номера, но изобщо не се обади да отмени срещата. Все едно изчезна вдън земя.

— Това звучи странно. Може би грешно си разбрала времето на срещата?

Тя порови в малката си чантичка, измъкна елин плик и му го подаде.

Д’Агоста извади писмото от плика и започна да чете.

Дакота

Седемдесет и втора западна улица № 1

10023 Ню Йорк

5 септември

до Кори Суонсън

Амстердам авеню № 8944, ап. 36

10025 Ню Йорк

Скъпа Кори.

Радвам се да чуя, че обучението ти върви добре. Одобрявам избора ти на курсове, вярвам, че ще намериш „Въведение в съдебната химия“ извънредно интересен. Помислих върху проекта ти и съм съгласен да участвам, при условие, че имам право на вето над крайния продукт, и че си съгласна да не разкриваш някои дребни детайли в статията си.

При всички положения би било чудесно да се видим за обяд. Ще отсъствам от страната в края на този месец, но би трябвало да съм се върнал до средата на октомври. 19 октомври е свободен ден в календара ми. Позволи ми да предложа „Ле Беркадин“ на 51-ва западна улица в един часа. Резервацията ще е на мое име.

Очаквам да те видя таи.

Сърдечни поздрави.

Д’Агоста прочете писмото два пъти. Наистина не се беше чувал с Пендъргаст от месец-два, но това само по себе си не беше необичайно. Агентът често изчезваше за дълги периоди. Но Пендъргаст педантично спазваше обещанията си. Да не се появи на обяд, след като го е планирал не подхождаше на характера му.

Той й върна писмото.

— Имаше ли резервация?

— Да. Била е направена в деня, когато ми прати писмото. Така и не се е обадил да я отмени.

Д’Агоста кимна, опитвайки се да скрие нарастващата си тревога.

— Надявах се, че може да знаеш нещо за местонахождението му. Притеснявам се. Това въобще не е в негов стил.

Д’Агоста се прокашля.

— Не съм разговарял с Пендъргаст наскоро, но съм сигурен, че има обяснение. Вероятно пак е навлязъл в дебрите на някой случай. – Успя да скалъпи ободряваща усмивка. – Ще проверя и ще се свържа с теб.

— Ето номера на мобилния ми телефон. – Като дръпна парче хартия от бюрото, тя надраска цифрите.

— Ще ви се обадя, госпожице Суонсън.

— Благодаря. И ме наричай Кори.

— Добре. Кори. – Колкото повече мислеше за това, толкова повече се тревожеше. Почти не забеляза как тя си взе чантата и излезе.

Кеърн Бароу

Главната улица минаваше през центъра на селото, леко завиваше на изток при площада по посока към зелените гънки на хълмовете, обграждащи Лох Ланарк. Магазините и къщите бяха строени от еднакви камъни със землист цвят, всичките със стръмни обветрени покриви. Иглики и нарциси надничаха от прясно боядисаните саксии на прозорците. Камбаните на малката църквица сънливо отброиха десет часа.