Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Д’Агоста бръкна в джоба си и извади фотокопието, което Остром беше направил. Пендъргаст я взе и я прочете веднъж, после втори път.

— Жената, която я е доставила – каза той. – не успяхте да проследите таксито й, така ли?

— Не. – Д’Агоста кимна към бележката. – От това тук не маже да се разбере много.

— Не много – каза Пендъргаст. – Но може би напълно достатъчно.

— Не разбирам – вдигна рамене лейтенантът.

— Има два гласа, които говорят в тази бележка. Единият от тях знае крайната дестинация на Констанс, другият – не.

— Казваш, че първият глас е на Пул. Имам предвид на Естерхази.

— Именно. И ще забележиш, че може би по невнимание, той е позволил на една фраза да се изплъзне, която именно Констанс цитира. „Отмъщение – там ще свърши всичко“.

— И?

— Естерхази винаги е се е гордял с каламбурите си. „Отмъщение – там ще свърши всичко“. Не е ли това странна конструкция, Винсънт?

— Не знам, наистина. Точно в това е целият смисъл: отмъщение.

Пендъргаст махна с ръка нетърпеливо.

— Ами ако той няма предвид действие, а предмет?

Думите му бяха последвани от дълга тишина,

— Естерхази е отвел Констанс на някакво място, наречено „Отмъщение“. Може да е някое старо фамилно жилище. Имение. Някакъв вил бизнес, фирма. Това е точно от вида каламбури, които Естерхази би употребил – особено в момент на триумф, както несъмнено той гледа на това.

Д’Агоста поклати глава.

— Това е прекалено неубедително. Кой би нарекъл нещо „Отмъщение“?

Пендъргаст върна сребристите си очи върху скептичния полицай.

— Имаме ли нещо друго, с което да продължим?

Д’Агоста помълча.

— Не, предполагам, че нямаме.

— Дали спорел теб сто офицери от нюйоркското полицейско управление, дърдорейки празни приказки и разбивайки врати, имат по-голям шанс за успех, отколкото аз, следвайки тази възможна следа?

— Това е игла в купа сено. Как би могъл да проследиш такова нещо?

— Познавам човек, който е изключително умел точно в тези неща. Хайде, нямаме време.

Той се обърна към Фелдър и Остром.

— Готови сме да ви напуснем, господа.

В следващия миг Пендъргаст се понесе толкова бързо, че Фелдър и Остром трябваше да подтичват, за да го догонят. Агентът извади клетъчния си телефон, без да спира и набра един номер.

— Мим? – произнесе той в телефона: – Пендъргаст е. Имам работа за теб – но се боя, че е много трудна… – Той говореше бързо и спокойно през целия път до входа, след което го затвори рязко. Обърна се към Фелдър и Остром с глас, преливаш от сарказъм: – Благодаря ви изключително много, доктори, но сами ще намерим изхода.

Съзнанието на Констанс бавно се връщаше. Беше много тъмно. Тя усети гадене и цепеща главата болка. Остана неподвижна още малко, отпусна се напред, объркана, докато главата й се проясни. След което внезапно си спомни всичко.

Опита се да помръдне, но установи, че ръцете й са стегнати в белезници към една верига около кръста й, а краката й са вързани към нещо зад нея – този път много здраво. Устата й беше покрита с лейкопласт. Черният като катран въздух бе влажен и миришеше на дизелово гориво, масла, и тиня. Тя усети лекото поклащане и звука на вода, която се плиска срещу корпуса – намираше се на кораб.

Вслуша се напрегнато. На борда имаше хора – долови приглушени гласове някъде отгоре. Остана напълно неподвижна, опитвайки се да събере мислите си, да забави пулса си и да го успокои. Крайниците й бяха вдървени и я боляха: сигурно беше прекарала в безсъзнание часове наред, може би много часове.

Времето минаваше. След което тя чу да се приближават стъпки. Появи се внезапна ивица светлина и миг по-късно една крушка светна. Тя напрегна очи. В рамката на вратата стоеше мъжът, който наричаше себе си Естерхази и д-р Пул. Той отвърна на погледа й, красивото му лице с драскотините, които тя бе оставила по него, изразяваше нервност. Зад него в малкия коридор стоеше втора, неясна фигура.

Той тръгна към нея.

— Ще трябва да те преместим. Казвам ти за твое собствено добро: не прави никакви опити.

Тя само гледаше. Не би могла да помръдне, не би могла да говори.

Като извади един нож от джоба си, той преряза слоевете лейкопласт, който пристягаше краката й към една отвесна подпора в помещението, което очевидно беше трюм. Още едно движение – и беше свободна.

— Хайде. – Той се пресегна и хвана окованата й в белезници ръка. Тя залитна напред, стъпалата й бяха вдървени, болезнени тръпки пронизваха краката й нагоре при всяко движение. Той й помогна да застане пред него и я пропусна да мине през малката врата, след което я последва.