Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Прав сте във всяко отношение.

— Така че сега аз ще се върна в офиса си, а вие ще се махнете, и ако чуя още веднъж за това, ще позвъня отново на ФБР и ще се оплача, че един от техните специални агенти броди из града, използвайки значката си, за да плаши съблюдаващите закона граждани.

— Плаши? Когато започна да ви плаша, ще го разберете.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение. – Пендъргаст кимна към водата. – Предполагам, че виждате онази яхта там? Имам причина да вярвам, че на нея ще се извърши сериозно престъпление. Ако това престъпление стане факт, тогава аз ще поема случая – в напълно официалното си качество, – а вие, съвсем естествено, ще бъдете разследван като съучастник.

— Празни заплахи. Не съм съучастник и вие го знаете. Ако има опасност от извършване на престъпление, предлагам ви да се обадите на полицията, господин Прендъргаст.

— Пендъргаст. – Гласът му остана спокоен. – Единственото, което искам от вас, господин Лоуи, е малко информация за тази яхта, екипажа, кой влиза, кой излиза. Ще си остане само между нас двамата. Защото виждам, че сте дружелюбен човек, който обича да помага на силите на реда.

— Ако се опитвате да ме сплашите, няма да стане. Работата ми е да пазя спокойствието на постоянните ни клиенти, които подпомагат този яхтклуб, което и възнамерявам да сторя. Ако се върнете със съдебна заповед, хубаво. Ако дойдат от нюйоркското полицейско управление, хубаво. Тогава ще съдействам. Но не и на агент от ФБР, който размахва някаква тенекиика в извънработно време. А сега изчезвайте

— Когато наистина разследваме това престъпление, колегите ми – и полицаите от отдел „Убийства“ – ще искат да знаят защо сте взели пари от хората на онази яхта.

Едно мускулче върху лицето на мъжа потрепна.

— Паричните възнаграждения са нещо нормално в този бизнес. Аз съм като файтонджия – бакшишите тук са практика. Няма нищо нередно.

— Естествено – стига „бакшишът“ да е в определен размер. После се превръща в съмнително плащане. Може би дори подкуп. А „подкуп“ означава да платиш на някого, с цел да отблъсква силите на реда, ако дойдат и започнат да разпитват наоколо, което ви прави всъщност съучастник. Особено ако стане ясно, че не само сте заплашвали да ме убиете, ако не напусна района, но сте обиждали нюйоркските ченгета с най-вулгарни изрази.

— Ама какво става, по дяволите? Никога не съм заплашвал нито вас, нито ченгетата!

— Точните ви думи бяха: „Имам приятели, които ще ви пръснат мозъка с куршум, ако не се ометете оттук. Както и на онези говеда от НПУ“.

— Не съм казвал нищо подобно, лъжец такъв!

— Точно така. Но само двамата го знаем. Всички останали ще повярват, че говоря истината.

— Това няма да ви се размине! Блъфирате!

— Аз съм отчаян човек, господин Лоуи, и не действам по правилата. – Той извади мобилния си телефон.

— А сега ще звънна на спешния телефон на ФБР, за да съобщя за заплахите ви и да поискам помощ. Когато го направя, животът ви ще се промени – завинаги. Или…? – Той вдиша едната си вежда едновременно с телефона.

Лоуи го гледаше и трепереше от ярост.

— Кучи син!

— Ще приема това за „да“. Дали да не се оттеглим в офиса ви? Тук духа ужасен вятър откъм Хъдсън.

Сградата на Ийст Енд авеню не можете да бъде удостоена със званието гранитна. Беше тухлена, а не „от червеникавокафяв камък“; тясна. И се състоеше само от три етажа. По-мрачна и неприветлива постройка не можеше да се намери в Горен Ийст сайд, реши Кори, като се облегна на дървото гинко на отсрещната страна на улицата, отпивайки кафе и преструвайки се отново, че чете книга.

Прозорците бяха с плътно спуснати транспаранти, които изглеждаха сякаш бяха пожълтявали с годините. Самите стъкла бяха мръсни, покрити с решетки и окичени с лепенки за охранителна система. Покритата веранда беше напукана и на входа на сутерена се беше събрал боклук. Въпреки запуснатия вид, обаче, сградата изглеждаше затворена много здраво с лъскави нови ключалки на входната врата. Решетките на прозорците също не изглеждаха стари.

Тя допи кафето си, прибра книгата и тръгна по улицата. Кварталът, някога немски, сега шеговито бе наричан „момичешко гето“, предпочитан район за наскоро завършилите колеж, предимно жени, току-що пристигнали в Манхатън и търсещи безопасно място за живеене. Районът беше спокоен, подреден и безспорно сигурен. Улиците бяха пълни с привлекателни млади жени, повечето от които имаха вид на работещи на Уолстрийт или в някоя адвокатска фирма на Парк авеню.