Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Казах ви. Яхтата ми е на котва точно до…

Бърз като нападаща змия, Фалконър сграбчи едната ръка на Бетъртън и заби върха на ножа си в тъканта между показалеца и средния пръст.

Бетъртън изкрещя от болка и се опита да освободи ръката си. Но Фалконър го стисна още по-здраво, издърпвайки го напред, така че да стъпи на брезента.

— Губим време – каза той. – Не ме карай да повтарям. Джъдсън, покривай ме.

Естерхази извади пистолета си и застана отзад. Усети, че му се гади. Това му изглеждаше ненужно. А очевидното нетърпение на Фалконър влошаваше още повече нещата.

— Правите сериозна грешка – започна Бетъртън; гласът му внезапно стана нисък, заплашителен. Но преди да успее да продължи, Фалконър заби още по-дълбоко ножа, този път между средния и безименния пръст.

— Ще те убия – изпъшка Бетъртън и безсилно се опита да отблъсне мъчителя си.

Докато Естерхази гледаше с нарастващ ужас, побеснелият Фалконър стегна китката на непознатия в желязна хватка, изви я и отново заби ножа, като въртеше и дълбаеше.

Бетъртън извика, олюля се върху брезента, пъшкаше и се гърчеше, но не казваше нищо.

— Казвай защо си тук – изсъска Фалконър и натисна ножа още по-навътре,

— Крадец съм – простена Бетъртън.

— Интересна история. Само че не й вярвам.

— Аз… – започна Бетъртън, но в неудържим изблик на ярост Фалконър заби коляно в слабините му, после го блъсна в главата, когато той се преви на две. Бетъртън рухна на брезента, пъшкайки, а кръвта се стичаше от разбития му нос.

Фалконър дръпна единия край на платнището върху Бетъртън, като чаршаф, после коленичи върху него, забивайки колене в гърдите на журналиста. Прокара с ножа една линия до меката кожа под брадичката му. Бетъртън, неспособен да се изправи, и зашеметен, въртеше глава от една страна на друга и стенеше несвързано.

Фалконър въздъхна, дали от съжаление или от нетърпение, Естерхази нямаше как да знае, след което заби острието в меката плът точно над шията, под брадичката, и то започна да потъва милиметър след милиметър в небцето на мъжа.

Най-после Бетъртън изкрещя и се замята бясно. След миг Фалконър извади ножа.

Бетъртън се закашля и изплю кръв.

— Репортер – произнесе той след малко. Гласът му напомняше влажно гъргорене, трудно беше да се разбере.

— Репортер? Какво разследваш?

— Смъртта… на Джун и Карлтън Броуди.

— Как ме откри? – попита Фалконър.

— Местните… Колата под наем… Авиолинията.

— Това звучи по-правдоподобно – каза Фалконър. – Каза ли на някого за мен?

— Не.

— Хубаво.

— Трябва да ме пуснеш да си отида… Един човек ме чака… в лодката.

Със силно разсичащо движение Фалконър прокара безмилостно ножа по гърлото на репортера, като едновременно се отдръпна назад, за да избегне струята кръв.

— О, боже! – извика Естерхази, отстъпвайки шокиран.

Бетъртън вдигна ръце към раната, но това бе рефлекторно движение. Когато тъмната кръв потече между пръстите на мъжа, Фалконър зави брезента около крайниците, които вече се мятаха спазматично.

Естерхази се взираше, прикован от ужас. Фалконър стана, изтри ножа в брезента, оправи дрехите си, избърса ръце, гледайки умиращия репортер с нещо твърде подобно на удовлетворение. Той се обърна към Естерхази:

— Малко силничко за теб, а, Джъдсън?

Естерхази не отговори.

Те се изкачиха обратно по двете стълби, Естерхази се чувстваше разстроен от бруталността и явната наслада на Фалконър. Последва го през салона и навън до задната палуба. В сянката на яхтата моторната лодка продължаваше да се полюлява.

Фалконър се наведе над перилата и заговори на мъжа в лодката, същия, който бе довел Бетъртън до яхтата.

— Вик, трупът е под стълбите в предния товарен трюм. Върни се по тъмно и се отърви от него. Дискретно.

— Да, сър – отговори мъжът в лодката.

— Ще ти е необходима подходяща история за това защо пътникът ти не се е върнал на пристанището. Така че версията е: той е важен тип и сме го поканили на кратък круиз.

— Много добре, сър.

— Предлагам да оставиш тялото в Ривърсайд парк. Нагоре, непосредствено след като номерата надхвърлят сто – там районът все още е съмнителен. Направи го да изглежда като кражба. Аз бих го изхвърлил в морето, но това ще е по-трудно за обяснение.

— Да, господин Фалконър. – Мъжът запали двигатели и обърна към пристанището за лодки.

Фалконър наблюдава в продължение на минута как дингито се отдалечава. После се обърна към Естерхази. Лицето му беше напрегнато.