Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Да – каза Марго. – Освен това докладът от аутопсията на Ръд също може да ни помогне да разкрием формулата.

— А аз – обяви Д’Агоста – ще отида да проверя този тип Барбо. Ако открия, че е виновен, така ще го притисна, че формулата ще изскочи от...

— Не!

Това беше казано от друг глас, по-скоро продран шепот, който долетя от вратата на оръжейната зала. Д’Агоста се обърна натам и видя Пендъргаст. Той стоеше неустойчиво, облегнат на рамката на вратата, в размъкнат копринен домашен халат. Приличаше на труп, с изключение на очите, които блестяха като сапфири над подпухнали синьо-черни кожени торбички.

— Алойшъс! – изпищя Констънс, докато скачаше на крака. – Защо си станал от леглото? – Тя се втурна към него, заобикаляйки масата. – Къде е доктор Стоун?

— Лекарят е безполезен.

Тя се опита да го изведе от стаята, но Пендъргаст я отблъсна.

— Трябва да говоря – Той залитна, но успя да запази равновесие. – Ако сте прави, човекът, който е извършил това, е бил способен да убие моя син . Очевидно е силен и способен враг. – Той поклати глава, сякаш искаше да прочисти съзнанието си. – Ако го подгониш, се излагаш на смъртна опасност. Това е моя битка. И аз, никой друг... ще да стигна до края... трябва да стигна до края.

Изведнъж на вратата се появи мъж – висок и слаб, с очила от коруба на костенурка. Носеше раиран костюм, а около врата му беше провесен стетоскоп.

— Хайде, приятелю – каза той кротко. – Не бива да се изтощаваш. Хайде да се качим горе. Ето, можем да вземем асансьора.

— Не! – този път Пендъргаст възрази по-слабо. Очевидно усилието да стане от леглото го бе изтощило. Доктор Стоун го поведе внимателно, но решително. Докато вървяха надолу по коридора, Д’Агоста чу Пендъргаст да казва:

— Светлината. Колко е ярка! Моля ви, загасете я...

Тримата останаха на крака и се спогледаха.

Д’Агоста установи, че Констънс, която обикновено беше далечна и непроницаема, сега е зачервена и развълнувана.

— Прав е – каза Д’Агоста. – Барбо не е обикновен човек. По-добре да обмислим това. Трябва да поддържаме връзка и да обменяме информация. Една-единствена грешка може да ни унищожи.

— Точно затова няма да сбъркаме – тихо каза Марго.

Кабинетът беше спартански, функционален и както подхождаше на личността на собственика – с не малко намеци за военна ефективност. На голямото писалище с блестяща политура нямаше нищо освен старомодна попивателна, настолен комплект от писалка и молив, телефон и една-единствена снимка в сребърна рамка – всички спретнато подредени. Нямаше компютър или клавиатура. В един от ъглите на дървен пилон висеше американското знаме. Стената зад бюрото беше покрита с книжни лавици, натъпкани с томове по военна история, годишниците на „Джейнс“ и ежегодните им сборници: „Бронирани части и артилерия“, „Обезвреждане на експлозивни оръжия“, „Военен транспорт и логистика“. На другата стена бяха подредени в редици рамкирани медали, награди и похвали.

Зад бюрото седеше мъж, облечен в делови костюм, снежнобяла риза и към нея тъмночервена вратовръзка. Седеше напълно изправен и носеше костюма като военна униформа. Пишеше с писалка и скърцането на перото беше единственият шум, който се чуваше в стаята. През единичния прозорец се виждаше малка група еднакви сгради с тъмни стъкла. Всички бяха заобиколени с двойна ограда от телена мрежа, завършваща с бодлива тела. Отвъд външната ограда се виждаше горичка, а зад нея синьото петно на езеро.

Телефонът започна да звъни и мъжът вдигна слушалката.

— Да? – попита той кратко. Гласът му сякаш беше пълен с чакъл, докато излизаше от дъното на широките му гърди.

— Господин Барбо – чу се гласът секретарката му от преддверието на кабинета, – тук има полицаи, които искат да се видят с вас.

— Добре, дай ми минутка – нареди той, – после ги въведи.

— Да, господине.

Мъжът остави слушалката на вилката. Остана неподвижен зад бюрото си в продължение на още няколко секунди. След като погледна само веднъж снимката, стана от стола. На малко повече от шейсет, движението му беше без усилие като на двайсетгодишен. Обърна се, за да провери външността си в малко огледало, което висеше на стената зад бюрото. Оттам в него се вторачи кокалесто и грубовато лице: сини очи, издадена брадичка, римски нос. Въпреки че вратовръзката му имаше съвършен възел, той го пооправи. След това се обърна към вратата на кабинета.

Докато го правеше, тя се отвори и секретарката му въведе двама души.