Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Отново за кратко се възцари мълчание.

— Ако си прав, има само едно нещо, което можем да направим – каза Слейд. – Върви в „Ред Маунтин“. Говори лично с този Барбо. Ако в неговата фирма има гнила ябълка, която продава оръжия по втория начин и прибира парите или участва пряко в някакви наемнически акции, той трябва да знае.

— Това е рисковано – поклати глава Англър. – Ами ако Барбо е замесеният? Все едно да влезеш в клетката на лъва.

— Току-що свърших проверката – обяви Слейд и потупа компютъра. – Чист е като арктически сняг. Орлов скаут, награждаван армейски рейнджьр, дякон в черквата, никога никакъв намек за скандал или криминално досие.

Англър обмисли чутото.

— Той е в най-удобното положение да започне едно тихо разследване в своята собствена фирма. И ако е забъркан – въпреки скаутския медал – това ще отклони вниманието му и ще го накара да излезе на светло.

— Аз си помислих същото – отговори Слейд. – По един или друг начин ще научим истината. Разбира се, стига да не се разчува за предприетите от нас действия.

— Добре, ще му предложим да си мълчим, ако положи искрени усилия. Ще подготвиш ли нужните документи и ще уведомиш ли екипа къде отиваме, с кого ще говорим и кога ще се върнем?

— Веднага се залавям. – И Слейд се обърна към работната си станция.

Англър остави картата настрана и стана от мястото си.

— Следваща спирка – каза той тихо – Адирондак, Ню Йорк.

За втори път в течение на по-малко от седмица лейтенант Д’Агоста се озова в оръжейната зала на замъка на улица „Ривърсайд“. Нищо не се бе променило: същите редки оръжия зад витрините, ламперията от палисандрово дърво, декоративният таван. Останалите присъстващи бяха същите, както миналия път: Констънс Грийн, облечена в мека блуза от органза и тъмнокафява плисирана пола, и Марго, която му се усмихна разсеяно. Набиваше се на очи отсъствието на собственика на замъка – Алойшъс Пендъргаст.

Констънс се настани начело на масата. Изглеждаше по-неразгадаема от обикновено е кроткото си държане и старомоден акцент.

— Благодаря и на двама ви за това, че дойдохте – започна тя. – Помолих за вашето присъствие тази сутрин, защото имаме спешен случай.

Д’Агоста се отпусна на един от кожените столове, които заобикаляха масата, и изведнъж го изпълни лошо предчувствие.

— Моят попечител, нашият приятел, не е добре – всъщност е много болен.

Д’Агоста се наклони към масата.

— Колко болен?

— Умира.

Това беше посрещнато с шокирано мълчание.

— Значи е бил отровен като онзи тип в Индио? – попита Д’Агоста. – Мамка му! Къде е ходил?

— В Бразилия и Швейцария, за да се опита да разбере какво е станало с Олбън и защо той самият беше отровен. В Швейцария обаче рухнал. Намерих го в женевска болница.

— Къде е сега? – попита Д’Агоста.

— Горе, частна фирма се грижи за него.

— Доколкото разбрах – каза Марго, – на използващите еликсира на Езекия са били нужни месеци и години, преди да се разболеят и умрат. Пендъргаст трябва да е получил доза с много силна концентрация.

Констънс кимна.

— Да, неговият нападател е знаел, че ще има само една възможност. Също така е лесно да се предположи, като имаме предвид неговия по-бърз упадък, че мъжът, който го нападна край езерото Солтън и наскоро умря в Индио, е получил още по-голяма доза.

— Точно така – съгласи се Марго. – Получих доклада на доктор Семюълс от затвора в Индио. В скелета на мъртвия мъж се наблюдават същите необикновени съединения, които открих в скелета на госпожа Паджет, но в много по-голяма концентрация. Не е чудно, че еликсирът го е убил толкова бързо.

— Ако Пендъргаст умира – намеси се Д’Агоста, – защо, по дяволите, не е в болница?

Въпросът му беше посрещнат с втренчен поглед.

— Настоя да напусне женевската болница и да се прибере вкъщи с частен самолет линейка. Не е законно да държиш някого в болница против неговата воля. Той твърди, че никой не може да му помогне и няма да умре в болница.

— Господи – възкликна Д’Агоста, – какво можем да направим?

— Трябва ни противоотрова. А за да намерим такава, ни е нужна информация. Затова ви поканих. – Тя се обърна към Д’Агоста. – Лейтенанте, моля, разкажете ни какви са резултатите от скорошните ви проучвания.

Д’Агоста попи потта от челото си.

— Не зная доколко това има значение, но проследихме нападателя на Пендъргаст до Гари, Индиана. Преди три години е бил мъж на име Хауърд Ръд, семеен и собственик на магазин. Задлъжнял на лоши хора и изчезнал, оставяйки жена си и децата. Появи се преди два месеца с ново лице. Той е човекът, който нападна Пендъргаст и вероятно е убил Виктор Марсала. В момента се опитваме да запълним тази дупка в неговата история – къде е бил и за кого е работил. Обаче засега удряме на камък. – Д’Агоста погледна Марго. Още не бе казала нищо, но лицето й беше бледо.