Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Достолепната господарска къща в неокласически стил на „Ривърсайд Драйв“ между 137-а и 138-а улица изглеждаше необитаема, макар че беше грижливо поддържана и безукорно запазена. Никой не крачеше по кръглата покривна платформа, гледаща към река Хъдзън, в тази бурна юнска вечер. През декоративните еркерни прозорци навън не проникваха жълти отблясъци. Всъщност единствената видима светлина идваше от предната врата и осветяваше частта от алеята под портика.

Обаче външният вид може да лъже – дори понякога преднамерено. Защото „Ривърсайд“ № 891 беше дом на специалния агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст. А Пендъргаст беше човек, който ценеше най-много от всичко своето уединение.

Той самият седеше в кожено кресло с висока облегалка в елегантната библиотека на къщата. Нощта, макар да беше началото на лятото, беше бурна и хладна, затова зад решетката на камината гореше малък огън. Той прелистваше екземпляр на „Маньошу“ [1] „Сборник от безброй листа“, написан на китайски език. - Б. пр. – стара и прославена антология на японската поезия, датираща от 750 г. сл. Хр. Върху масата до него стоеше малък тецубин, или чугунен чайник, а до него наполовина пълна със зелен чай порцеланова чаша. Нищо не нарушаваше концентрацията му. От време на време се чуваше само пукотът на слягащите се живи въглени и боботенето на гръмотевиците зад затворените капаци на прозорците.

В този момент се чу слаб шум от стъпки откъм приемната отвън и в рамката на библиотечната врата се появи Констънс Грийн. Носеше проста вечерна рокля. Виолетовите очи и черната коса, подстригана на старомоден бретон, компенсираха бледността на кожата й. В едната си ръка стискаше снопче писма.

— Пощата – обяви тя.

Пендъргаст наклони глава и остави книгата настрана. Констънс седна до него, забелязвайки, че откакто се беше върнал от онова, което наричаше своето „колорадско приключение“, най-накрая беше заприличал отново на себе си. След ужасните събития миналата година психическото му състояние я безпокоеше.

Тя започна да преглежда малката купчинка, отделяйки настрана писмата, които нямаше да го заинтересуват. Пендъргаст не обичаше да се занимава с подробностите на ежедневието. Той разполагаше със стара и дискретна адвокатска кантора в Ню Орлиънс, от дълго време в услуга на семейството, която плащаше сметките и управляваше част от необичайно високите му доходи. Имаше и една също толкова стара инвестиционна фирма, която управляваше другите вложения, тръстове и недвижими имоти. Освен това получаваше писмата си в пощенска кутия в пощата, която Проктър, неговият шофьор, телохранител и главно момче за всичко, изпразваше редовно. В момента Проктър се готвеше да замине, за да се види с роднини в Елзас, затова Констънс се бе съгласила да поеме работата с кореспонденцията.

— Ето бележка от Кори Суонсън.

— Отвори я, моля.

— Приложила е ксерокопие на писмо от „Джон Джей“ [2] Колеж по наказателно право на Нюйоркския университет. - Б. пр. . Дисертацията й е спечелила наградата „Роузуел“.

— Точно така. Бях на церемонията.

— Сигурна съм, че Кори високо е оценила това.

— Рядкост е церемония по връчването на дипломи да бъде нещо повече от парад на баналности и неверни твърдения като досадния рефрен на „Великолепно и церемониално“ [3] Серия маршове на английския композитор Едуард Елгар. - Б. пр. . – Пендъргаст отпи глътка чай, докато си спомняше. – Обаче тази беше различна.

Констънс продължаваше да сортира писмата.

— Ето писмо от Винсънт д’Агоста и Лора Хейуърд.

Той й кимна да го прегледа.

— Благодарствено писмо за сватбения подарък и за официалната вечеря.

Пендъргаст наклони глава, когато тя сложи писмото настрана. По случай сватбата на Д’Агоста миналия месец той беше дал официална вечеря на двойката, състояща се от няколко блюда, приготвени лично от него, съчетани с редки вина от личната му изба. Най-много този жест, ако не нещо друго, убеди Констънс, че Пендъргаст се е възстановил от скорошната си емоционална травма.

Тя изчете още няколко писма, след това отдели настрана онези, които представляваха интерес, а останалите хвърли в огъня.