Линкольн Чайлд: Скръбният лабиринт

— Констънс, как се развива проектът? – попита Пендъргаст, докато си наливаше чаша пресен чай.

— Много добре. Вчера пристигна пакет от Франция, от Дижонското бюро по генеалогия, който сега се опитвам да включа в онова, което вече съм получила от Венеция и Луизиана. Когато имаш време, бих искала да ти задам няколко въпроса за Огъстъс Робеспиер Сейнт Сир Пендъргаст.

— По-голямата част от онова, което знам, се състои от устна семейна история – небивалици, легенди и няколко прошепнати страшни истории. Ще се радвам да споделя повечето с теб.

— Повечето? Надявах се, че ще ми разкажеш всичко.

— Страхувам се, че в семейния килер на Пендъргаст има скелети, фигуративно и буквално, които трябва да скрия дори от теб.

Констънс въздъхна и стана. Докато Пендъргаст се заемаше отново с поетичния сборник, тя излезе от библиотеката, прекоси балната зала с подредени покрай стените музейни шкафове, пълни с интересни предмети, след това през портала влезе в дълго, сумрачно помещение с потъмнели от времето дъбови ламперии. Основният предмет тук беше дървената маса за хранене, дълга почти колкото самото помещение. Близкият край на масата беше затрупан със списания, стари писма, листове от преброяване на населението, пожълтели снимки и гравюри, съдебни протоколи, спомени, отпечатъци от вестници на микрофиши и други документи – всичко подредено на спретнати купчини. До тях стоеше един лаптоп, а екранът му грееше дисонансно в сумрачното помещение. Преди няколко месеца Констънс се беше заела да състави генеалогията на семейство Пендъргаст. Това беше невъобразимо сложна, вбесяваща, но въпреки това пленителна задача.

В далечния край на дългото помещение, отвъд сводестата врата, беше фоайето, което водеше към входа на къщата. Точно когато Констънс се готвеше да седне на масата, се чу силно почукване.

Констънс застина и се смръщи. Рядко имаха посетители на „Ривърсайд Драйв“ № 891 – още по-рядко някой идваше, без да се обади.

Чук-чук. Друго потропване заехтя от входната врата, придружено от продължителното боботене на гръмотевица.

Приглаждайки роклята си, Констънс закрачи през помещението, мина под арката и се озова във фоайето. Тежката входна врата беше здрава, но нямаше шпионка и тя се поколеба за миг. Не се чу трето почукване и тя отключи горната ключалка, после долната и бавно отвори вратата.

Там, под светлината от портика, която очертаваше фигурата му, стоеше млад мъж. Русата му коса беше мокра и залепнала за черепа. Измокреното му от дъжда лице беше фино и типично нордическо, с високо чело и изваяни устни. Носеше ленен костюм, подгизнал от водата, който прилепваше за тялото му.

Беше вързан с дебели въжета.

Констънс зяпна и започна да протяга ръце към него, но изхвръкналите очи не обърнаха внимание на жеста й. Те си останаха вторачени право напред, без да премигват.

За миг фигурата остана изправена, като едва забележимо се олюляваше, осветявана на пресекулки от проблясващите светкавици. После започна да пада – все едно рухваше дърво – бавно в началото, а после все по-бързо, докато не се стовари по лице на прага.

Констънс отскочи назад с писък. Пендъргаст пристигна тичешком, следван от Проктър. Пендъргаст я сграбчи, дръпна я назад и клекна до младия мъж. Хвана тялото му за раменете и го обърна, бръсна косата от очите и опипа врата, за да напипа пулс, който очевидно липсваше под студената кожа на шията.

— Мъртъв е – обяви той с тих и необичайно спокоен глас.

— Мили боже! – възкликна Констънс и гласът й се прекърши. – Това е синът ти Тристрам.

— Не – отговори Пендъргаст. – Олбън е. Неговият брат близнак.

Остана още миг коленичил до тялото, после скочи на крака и с изблик на животинска гъвкавост изчезна във виещата буря.

Пендъргаст спринтира по „Ривърсайд Драйв“ и се спря на ъгъла, оглеждайки широкия булевард на север и на юг. Сега дъждът бе започнал да се лее като из ведро, колите бяха малко, а пешеходци изобщо нямаше. Очите му се залепиха върху най-близкия автомобил – последен модел „Линкълн Таун Кар“ – от типа коли, които можеха да се видят в Манхатън с хиляди. Осветлението на регистрационната табела не работеше, така че подробностите на нюйоркския номер бяха нечетливи.

Пендъргаст се втурна след нея.

Колата не ускори, а продължи със същото спокойно темпо надолу по булеварда. На всяка от пресечките улучваше зелената светлина и непрекъснато увеличаваше преднината си. Светофарът светна жълто, после стана червен. Обаче колата продължи, първо мина на жълто, после на червено, без да ускорява или намалява.