Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

След като изтръска парченцата счупено стъкло от себе си, Пендъргаст с усилие се съвзе и разкопча колана. Наведе се напред, за да прегледа Проктър.

Мъжът беше в безсъзнание, а главата му окървавена. Пендъргаст заопипва да намери радиостанцията и да повика помощ, но в този момент вратите се отвориха и парамедиците се заблъскаха пред тях, простирайки ръце към него.

— Оставете ме – каза Пендъргаст. – Заемете се с него.

Като човек, завършил класическа филология в университета „Браун“, и някогашен природозащитник, лейтенант Питър Англър не беше типичното нюйоркско ченге. Все пак между него и другарите му имаше прилики: обичаше случаите му да бъдат разрешавани чисто и бързо, да вижда извършителите зад решетките. Същата целенасоченост го накара в първи курс през 1992 г. да преведе „Пелопонеската война“ от Тукидит и да забива пирони в дърветата из девствените гори, за да пречи на незаконната сеч с моторни триони по-късно същото десетилетие. Тя беше причината и да израсне в службата до лейтенант, командир на отделението детективи, на младенческата възраст от трийсет и шест години. Той организираше своите разследвания като военни походи и се грижеше детективите под негово командване да изпълняват точно и грижливо своите задължения. Резултатите, които се постигаха с подобна стратегия, бяха източник на трайна гордост за Англър.

Точно заради това сегашният случай предизвикваше у него такова лошо усещане.

Трябваше да признае, че случаят не беше по-стар от двайсет и четири часа. И неговият отряд не можеше да бъде винен за липсата на напредък. Бяха направили всичко като по учебник. Първите озовали се на мястото го бяха обезопасили, бяха записали показанията и задържали свидетелите до пристигането на техниците по разследването. Те от своя страна грижливо бяха обработили местопрестъплението, изследвайки, търсейки и събирайки доказателства. Бяха работили в тясно сътрудничество с екипа криминалисти: с групата за установяване на следите, с тази за биологичните останки, с фотографите, съдебните медици.

Не – неговото недоволство беше свързано с необичайната природа на престъплението... и по ирония на съдбата с бащата на покойника – специален агент на ФБР. Англър беше прочел разпечатката от изявлението на мъжа и то се оказа забележително по своята краткост и липса на полезна информация. Макар и да не пречеше пряко на разследващия екип, агентът се оказа странно неготов да им осигури по-голям достъп до своето жилище освен нужния за периметъра на местопрестъплението. До степен, че не позволи на един от полицаите да използва тоалетната. Разбира се, ФБР не беше включено в разследванията, но Англър беше готов любезно да осигури достъп на мъжа до документите, ако беше поискал. Агентът обаче не беше отправил подобна молба. Ако не знаеше, че е точно обратното, Англър би могъл да си помисли, че Пендъргаст не иска убийците на неговия син да бъдат заловени.

Затова беше решил да разпита лично мъжа след – погледна часовника си – точно една минута. Човекът, който го въведе, беше сержант Лумис Слейд, адютант, личен помощник и често просто добър слушател на Англър. С обиграно око Англър мълчаливо попи подробностите от външния вид на своя посетител: висок, жилест, руса до бяло коса, светлосини очи. Аскетичната картина се допълваше от черен костюм и вратовръзка със строги шарки. Той беше всичко друго, но не и типичният агент на ФБР. Разбира се, като се вземат предвид жилищата му – апартамент в „Дакота“ [4] Сградата с най скъпите апартаменти в Манхатън. В южния вход е застрелян Джон Ленън - Б. пр. и истински замък на „Ривърсайд Драйв“, където беше изхвърлен трупът, Англър реши, че няма защо да се изненадва. Предложи на агента стол, след това сам се настани зад бюрото си. Сержант Слейд седна в един от далечните ъгли зад Пендъргаст.

— Агент Пендъргаст – започна Англър, – благодаря ви, че дойдохте.

Мъжът в черния костюм наведе глава.

— Първо ми позволете да изкажа съболезнованията си за вашата загуба.

Мъжът не отговори. Всъщност нямаше вид на съкрушен. Фактически нямаше изражение – лицето му беше като затворена книга.

Кабинетът на Англър не беше като на повечето офицери в Нюйоркското полицейско управление. Разбира се, и тук не липсваха папки и купчини доклади. Обаче по стените вместо снимки с висши началници и похвални грамоти висяха дузина рамкирани старинни географски карти. Англър беше запален колекционер на карти. Обикновено посетителите в кабинета веднага биваха привлечени от страниците из Френския атлас на Льо Клерк от 1631 г. или гравюра № 58 от Британския атлас на Огилби, показващ пътя от Бристол до Ексетър, или – неговата радост и гордост – пожълтелия и чуплив фрагмент от пътната карта на Пойтингер, копирана от Ейбрахам Ортилиъс. Обаче Пендъргаст въобще не обърна внимание на колекцията.