Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Значи нямате представа какво може да се е случило с него или къде може да е бил през цялото това време?

Жената отново поклати глава.

— Как свързвате оттогава двата края?

— Започнах работа в една рекламна агенция. Занимавам се с оформление и проектиране. Работата е почтена.

— А хората, от които съпругът ви е взел назаем? След като изчезна, заплашвали ли са ви? Някакви притеснения?

— Не, никакви.

— Случайно да имате снимка на вашия съпруг?

— О, да, и то доста. – Госпожа Ръд се обърна и протегна ръка към група рамкирани снимки върху помощната маса. Взе една от тях и я подаде на Д’Агоста. Той започна да я разглежда. Беше семейна снимка. Родителите в средата, а от двете им страни – децата.

Тери Бономо беше улучил десетката. Мъжът на снимката беше човекът от словесния портрет преди пластичната операция.

Когато понечи да върне снимката, госпожа Ръд неочаквано го хвана за китката. Хватката й беше изненадващо силна.

— Моля – каза тя, – помогнете ми да намеря съпруга си. Моля!

На Д’Агоста това му дойде в повече.

— Госпожо, имам лоши новини за вас. Преди малко ви казах, че не сме намерили съпруга ви. Обаче разполагаме с труп и се боя, че това е той.

Хватката върху китката му се засили.

— Нужна ни е проба от неговата ДНК, за да сме сигурни. Може ли да вземем назаем негови лични вещи – например четка за коса или четка за зъби? Разбира се, ще ви бъдат върнати.

Жената не отговори.

— Госпожо Ръд – продължи Д’Агоста, – понякога да не знаеш е много по-лошо, отколкото да знаеш, дори когато знанието се оказва много болезнено.

В продължение на няколко дълги мига жената остана вкопчена в китката му, после бавно разхлаби хватката си. Ръката й се свлече в скута. За момент придоби унесен вид. След това се стегна, стана, отиде при стълбището и започна да се качва, без да каже и дума.

Двайсет минути по-късно на задната седалка на патрулката на път за летище „О`Хеър“, Д’Агоста носеше в джоба на сакото си четка за коса на заподозрения, грижливо затворена в торбичка с цип. С разкаяние разсъждаваше колко погрешни могат да бъдат човешките предположения. Последното, което очакваше, беше спретнатата къща на булевард „Колфакс“ и пламенната и решителна вдовица, която живееше там.

Ръд може да беше убиец, но изглежда, че е бил добър човек, направил лош избор, който го е вкарал в неприятности. Д’Агоста беше виждал такива неща и преди. Понякога човек колкото повече се напъва, толкова повече затъва в лайната. Д’Агоста бе принуден да преоцени Ръд. Сега осъзна, че точно тази любов на Ръд към семейството му и зависимостта, в която се бе озовал, каквато и да беше тя, го бяха принудили да извърши ужасни неща, включително промяна на външния вид и самоличността. Не се съмняваше, че средството за натиск, използвано срещу него, беше малкото му семейство.

Тези хора бяха гадни копелета.

Той погледна към полицая от Гари.

— Благодаря ви, колега.

— Няма защо.

Д’Агоста премести очи върху магистралата пред тях. Беше странно, много странно. Техният „Немо“ – вероятен убиец на Марсала и нападател на Пендъргаст – беше в хладилната камера... обаче нямаше история, нямаше предистория. С изключение на това, че някога е бил трудолюбив семеен човек на име Хауърд Ръд. Между изчезването на Ръд от Гари и появата му в музея, представяйки се за фалшив учен на име Уолдрън, имаше празнина от три години.

Заради това Д’Агоста се питаше: какво ли се беше случило в тази празнина?

Лейтенант Англър седеше в задната стаичка на фирмата за коли под наем „Рипъблик“ на летището в Олбъни и мрачно търкаляше един молив по бюрото пред себе си, докато чакаше Марк Молмън, управителя, да свърши с клиент отпред и да се върне в офиса си. Всичко се развиваше толкова добре – сякаш беше сън. И сега Англър осъзна, че е било точно това – сън.

По негово нареждане екипът му беше направил списък на всички хора, които бяха наемали автомобили в района на Олбъни през месец май, когато Олбън е бил тук. След като Англър лично прегледа списъка, реализира попадение: някой си Обрадъс Пленгънт – анаграма на Олбън Пендъргаст – беше наел кола от „Рипъблик“ на 19 май, един ден след кацането си в Олбъни. Англър се беше обадил в централния офис и го свързаха с човек на име Марк Молмън. Да, имат архив на отдаванията под наем. Да, колата още е в движение и е на разположение, макар че сега е в друг офис на четире— сетина мили оттук. Да, Молмън може да уреди да бъде върната в Олбъни. Затова Англър и сержант Слейд се качиха на една скапана кола и предприеха тричасовото пътуване от Ню Йорк до щатската столица.