Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Сега Констънс сграбчи ръката му в своята.

— Трябва да има лек, някаква противоотрова. Заедно ще се справим.

Пендъргаст поклати глава в мрака.

— Не, Констънс, няма лек. Трябва да си вървиш. Аз ще се върна вкъщи със самолет. Познавам частно практикуващи лекари, които ще ме поддържат в поносимо състояние, докато краят наближава.

- Не! — каза Констънс, но много по-високо, отколкото възнамеряваше. – Никога няма да те оставя.

— Не ми е приятно да ме виждаш... да ме виждаш в подобно състояние.

Тя стана и се наведе над него.

— Нямаш избор.

Пендъргаст се размърда леко под завивките.

— Човек винаги има избор. Моля те, изпълни молбата ми да не ме виждаш в най-екстремното състояние. Като мъжа в Индио.

Мълчанието се проточи известно време, после тя се наведе над него и го целуна по челото.

— Съжалявам, но моят избор е да се боря до края срещу това. Защото...

— Защото ти си другата половина на моето сърце – промълви тя. После седна на стола, хвана го за ръката и повече не проговори.

Униформеният полицай спря патрулката до бордюра.

— Пристигнахме, сър – обяви той.

— Сигурен ли си? – попита Д’Агоста, който надничаше през прозореца на пътника.

— Булевард „Колфакс“ четиресет и едно, двайсет и седем. Нали не съм сбъркал адреса?

— Не. Това е.

Д’Агоста беше изненадан. Очакваше да види парцел с каравани или някой мрачен апартамент дълбоко в гетото. Обаче тази къща в частта на Гари, Индиана, Милър Бийч, беше добре поддържана и макар и малка, бе прясно боядисана, а целият парцел – добре окосен. Парк „Маркет“ беше на няколко преки оттук.

Д’Агоста се обърна към полицая от Гари.

— Но...

— Моля, припомнете ми досието му. Ще ми се всичко да ми е в главата.

— Няма проблем. – Полицаят дръпна ципа на една чанта и извади компютърна разпечатка. – Чисто е. Няколко глоби за пътни нарушения. Една е за каране с шейсет в зона с ограничение четиресет километра в час. Другата е за минаване по банкета.

— Минаване по банкета? – попита Д’Агоста. – Нима тук глобяват заради това?

— По време на стария шериф глобявахме. Той беше буквояд. – Полицаят отново погледна разпечатката. – Единственото съществено, което имаме срещу него, беше установено по време на нахлуване в бандитско свърталище. Обаче той самият беше чист – никакви наркотици, никакви оръжия. Оттогава няма връзки или участие, затова не са му повдигани обвинения. Четири месеца по-късно жена му го обяви за изчезнал. – Полицаят прибра разпечатката в чантата при останалите документи. – Това е всичко. Като се има предвид възможната връзка с банда, стигнахме до извода, че е убит. Не се появи отново – нито жив, нито мъртъв. Няма труп, нито нещо друго. Най-накрая прехвърлихме случая при студените досиета.

Д’Агоста кимна.

— Ако нямате нещо против, нека аз да говоря с нея.

— Разбира се.

Д’Агоста си погледна часовника. Шест и половина. Отвори вратата на лимузината и слезе със сумтене. Последва полицая по пътеката и изчака, докато позвъни на вратата. Малко по-късно на вратата се появи жена. Благодарение на дългата си практика Д’Агоста почти несъзнателно възприе подробностите: метър и седемдесет и два, шейсет и два-три килограма, брюнетка. В едната ръка стискаше чиния, а в другата кухненска кърпа. Беше облечена за работа с гащеризон, който макар и стар, бе чист и добре изгладен. Когато видя полицая, изражението й се превърна в смесица от безпокойство и надежда.

Д’Агоста пристъпи.

— Госпожо, вие ли сте Керълайн Ръд?

Жената кимна.

Д’Агоста й показа значката си.

— Аз съм лейтенант Винсънт Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление, а това е Ектор Ортильо от полицията в Гари. Питам се дали бихте могли да ни отделите няколко минути от времето си?

Жената се поколеба съвсем малко, после кимна:

— Да. Да, разбира се. Моля, влезте.

Тя отвори вратата по-широко и ги въведе в малка всекидневна. Мебелите бяха стари, но функционални, добре поддържани и безупречно чисти. Д’Агоста отново остана с впечатлението за домакинство, в което парите са намалели, но цивилизоваността и класата все още имат значение.

Госпожа Ръд ги покани да седнат.

— Искате ли лимонада? – предложи тя. – Или кафе?

Двамата мъже поклатиха глава.

От стълбата за втория етаж се чу шум и скоро се показаха две любопитни лица: момче на може би дванайсет и няколко години по-малко момиче.

— Хауи, Дженифър – каза жената, – трябва да поговоря с тези двама чичковци. Моля ви да се качите обратно горе и да си довършите домашните работи. Скоро ще свършим.