Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Тялото му се отпусна и за няколко минути той потъна в мълчание. След това отново се размърда.

— Бъркаш, Тристрам – каза той с глас, който сега звучеше по-ясен и разбираем. - Той никога не би се променил. Боя се, че си бил заблуден.

Мълчанието, което настъпи след това, продължи много по-дълго. Влезе сестра, която провери жизнените показатели на Пендъргаст, смени кожния пластир с нов и излезе. Констънс остана на стола неподвижна като статуя, а ръката й продължаваше да лежи върху неговата. Най-накрая – след дълго чакане – очите му потрепнаха и се отвориха. За миг останаха мътни и разфокусирани. След това, премигвайки, огледаха болничната стая. Накрая се спряха на нея.

— Констънс – прошепна той.

В отговор тя отново му стисна ръката.

— Аз... имам кошмар. Той сякаш никога няма да свърши.

Гласът му беше сух и лек и се носеше подобно на бриз през пожълтели листа. Тя се наклони към него, за да долавя думите.

— Цитираше либретото на „Дон Жуан“.

— Да, представях си се като... Командора.

— Да сънуваш Моцарт на мен не ми звучи като кошмар.

— Аз... – Устата му помръдна няколко пъти безгласно, преди да продължи. – Аз не обичам операта.

— Имаше и нещо друго – отбеляза Констънс. – Нещо, което прозвуча като кошмар. Спомена врата към ада.

— Да, да. В кошмарите ми има и спомени.

— След това спомена Тристрам. И някаква грешка, която е направил.

В отговор Пендъргаст само поклати глава.

Когато отново изпадна в безсъзнание, Констънс остана да чака. Десет минути по-късно той отново се размърда и отвори очи.

— Къде съм?

— В една женевска болница.

— Женева. – Пауза. – О, да, разбира се.

— От онова, което успях да науча, си съсипал деня на някакъв пътен полицай.

— Помня. Той настояваше да ми напише фиш. Бях възмутен. Боя се, че... не мога да понасям дребните бюрократи. – Отново последва пауза. – Това е един от многото ми лоши навици.

Когато отново потъна в мълчание, Констънс, която сега беше уверена, че той е с бистра глава, му разказа набързо случилото се наскоро. Така както Д’Агоста беше информирал нея: самоубийството на неговия нападател в затвора в Индио; пластичната хирургия за промяна на лицето, която мъжът си беше направил; реконструкцията на неговия оригинален външен вид и истинската му самоличност, установена от Д’Агоста. После откритието на Д’Агоста от документите на Англър, че миналата година Олбън е влязъл в страната под името Топенъс Ландбърг, предприел е кратко пътуване до северната част на щата Ню Йорк, преди да се върне в Бразилия. Пендъргаст слушаше разказа й с интерес. Един-два пъти в очите му проблесна старата искра, която тя познаваше толкова добре. Обаче щом свърши, той затвори очи, обърна глава и отново изпадна в безсъзнание.

Следващият път, когато се събуди, беше нощ. Констънс, която беше останала при него, го чакаше да заговори.

— Констънс – започна той с тих както предния път глас, – трябва да разбереш, че от време на време за мен е трудно да... запазя връзката си с действителността. Тя идва и си отива както болката. Например, за да говоря сега с теб разумно, е нужна цялата ми концентрация. Затова позволи ми да ти кажа нужното, колкото може по-бързо.

Констънс го слушаше, без да помръдва.

— Казах ти нещо непростимо.

— Вече ти простих.

— Ти си прекалено добра. От самото начало, когато подуших лилиите в онази странна животинска газова камера край езерото Солтън, усетих какво се е случило: миналото на моето семейство се е върнало да ме преследва. Под формата на човек, склонен да отмъщава.

Той задиша ускорено и плитко.

— Онова, което е направил моят праотец Езекия, е престъпление. Създал е еликсир, който в действителност бил пристрастяваща отрова, убила много хора и съсипала живота на други. Но това е толкова... толкова далече в миналото... – Той направи пауза. – Аз знаех какво ми се случва и ти също позна. Обаче точно в този момент просто не можех да понеса твоето съжаление. Каквито и надежди да таях бързо да спра развитието на болестта, те се изпариха много скоро. Дори предпочитах да не мисля за това. Оттам и ужасната ми забележка в музикалния салон.

— Моля те, нека забравим това.

Той потъна в мълчание. В тъмната стая, осветена само от екранните светлини на медицинската апаратура, Констънс не беше сигурна дали още е буден.

— Лилиите започнаха да гният – каза той.

— О, Алойшъс! – възкликна тя.

— Има нещо по-страшно от страданията. И това е, че ми липсват отговорите. Този бароков заговор край езерото Солтън има всички признаци на организиран от Олбън. Обаче с кого е работил и защо са го убили? И... как да понеса това плъзгане в лудостта?