Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Двете деца изгледаха полицаите мълчаливо с широко отворени очи и след малко поеха обратно нагоре по стълбите и изчезнаха от поглед.

— Извинете ме за миг – само да оставя тази чиния. – Жената тръгна към кухнята, след това се върна и седна срещу Д’Агоста и полицая от Гари.

— С какво мога да ви помогна? – попита тя.

— Дойдохме да поговорим за вашия съпруг – обясни Д’Агоста. – Хауърд Ръд.

Надеждата, която се бе изписала по лицето й преди минути, сега отново се появи.

— О! – възкликна тя. – Да не би да имате нови доказателства? Жив ли е? Къде е?

Пламенността, с която бяха изстреляни тези думи, изненада Д’Агоста не по-малко, ако не и повече, от външния вид на къщата. През последните няколко дни си беше изградил определена представа за мъжа, атакувал специален агент Пендъргаст и най-вероятно убил Виктор Марсала: агресивно копеле без морален кодекс; користолюбив кучи син без или с много малко ценности, които да изкупят минусите му. Когато Тери Бономо и софтуерът на Нюйоркското полицейско управление за разпознаване на лица установиха самоличността на заподозрения като Хауърд Ръд, покойник, от Гари, Индиана, Д’Агоста беше доста сигурен на какво ще попадне, когато излетя, за да разговаря с жената му. Обаче надеждата в нейните очи го накара да преосмисли предположенията си. Внезапно изпита несигурност как да подходи.

— Не, не сме го намерили. Всъщност не съвсем. Причината да съм тук, госпожо Ръд, е желанието ми да науча повече за вашия съпруг.

Тя погледна Д’Агоста, после полицай Ортильо и отново Д’Агоста.

— Да не би да подновявате случая? Още тогава си помислих, че много бързо го претупаха. Искам да помогна. Само ми кажете какво да направя.

— Е, можете да помогнете, като ми кажете какъв човек беше. Като баща и съпруг.

— Е.

— Моля?

— Какъв човек е . Знам, че полицията го смята за мъртъв, но аз съм сигурна, че е жив някъде по света. Чувствам го. Сигурно има сериозна причина да изчезне. Някой ден ще се върне и ще обясни какво се е случило и защо.

Неудобството на Д’Агоста нарасна. Вярата в гласа на жената беше смущаваща.

— Госпожо Ръд, просто ни разкажете за него.

— Какво има да се казва? – Жената замълча за миг, за да си помисли. – Беше добър съпруг, отдаден на семейството си. Трудолюбив, верен, прекрасен баща. Не ходеше по кръчми, не залагаше, не е поглеждал друга жена. Баща му беше методистки проповедник и Хауърд бе възприел много от неговите добри черти. Не познавам по-упорит човек от него. Ако започне нещо, винаги го докарва докрай. Винаги. Изкарал е общинския колеж с миене на чинии. Като младеж е бил шампион по бокс и носител на „Златните ръкавици“. Освен на семейството си, държеше много на своята дума. Блъскаше се да задържи железарския си магазин на повърхността, блъскаше ден и нощ и не се отказа дори когато „Баумакс“ отвори магазин на шосе № 20 и търговията започна да замира. Не беше негова вината, че се наложи да вземе пари на заем. Само да знаеше кой...

Потокът думи изведнъж секна, а очите на жената леко се уголемиха.

— Моля, продължете – подкани я Д’Агоста. – Само да знаеше какво?

Жената се колебаеше. След това въздъхна, погледна към стълбата за втория етаж, за да се увери, че децата не могат да чуят, и продължи:

— Само да знаеше какви са хората, от които взе назаем. Нали разбирате, банката смяташе магазина за голям риск. Не искаха да му дадат заем. Парите не стигаха. – Тя преплете длани и се вторачи в пода. – Взе назаем от лоши хора.

Внезапно вдигна очи и погледна умолително право в Д’Агоста.

— Но човек не може да го вини за това, нали?

Д’Агоста можа само да поклати глава.

— Нощите, които прекарваше седнал на масата в кухнята, вперил очи в стената, без да продумва... о, направо ми късаше сърцето! – Жената избърса сълза.

— И накрая един ден изчезна. Просто така. Това стана преди повече от три години. Оттогава не се чу повече нищо за него. Но за това има причина – зная, че е така. – Изражението на госпожа Ръд стана предизвикателно. – Знам какво мисли полицията, но не го вярвам. И никога няма да го повярвам.

Когато Д’Агоста заговори, беше внимателен.

— Имахте ли някаква представа, че се готви да замине? Някакви признаци?

Жената поклати глава.

— Никакви, като изключим обаждането по телефона.

— Какво обаждане?

— Беше вечерта, преди да изчезне. Някой се обади по телефона. Беше доста късно. Той вдигна в кухнята. Говореше тихо – мисля, че не искаше да чувам. След това изглеждаше опустошен. Но не пожела да говори с мен, не искаше да ми каже за какво става дума.