Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Пендъргаст се обърна.

— Добре познавам маларията. В Бразилия много слабаци умираха от нея. Ти нямаш малария.

— Какво имам, си е моя работа – отговори Пендъргаст рязко.

— Не е ли и моя, след като съм твой син?

Пендъргаст се поколеба.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Правя каквото мога срещу моето... страдание. Довиждане, Тристрам. Надявам се скоро да се видим отново.

След тези думи бързо напусна помещението. Двете сестри, които чакаха отвън, заключиха отново вратата и го поведоха обратно по коридора.

Тиери Габлер седна на терасата на кафене „Ремоар“ и с въздишка отвори броя на „Дьо Корие“. Не мина повече от минутка, преди келнерката да долети, за да вземе обичайната поръчка: чаша пфлюмли [26] Традиционна швейцарска напитка от кафе, сливова ракия и сметана. - Б.пр. , малка чиния студени сушени меса и няколко филийки ръжен хляб.

— Добър ден, господин Габлер – изчурулика момичето.

— Благодаря, Ана – отговори той с усмивка, надявайки се да е очарователна. Тя си тръгна и той проследи играта на хълбоците й с дълъг втренчен поглед. След това насочи вниманието си към пфлюмлито, отпи и въздъхна тихо от задоволство. Беше се пенсионирал от държавната си служба преди година и пийването в късния следобед на един аперитив в някое улично кафене се превърна в ритуал. Особено му се нравеше кафене „Ремоар“. Макар да не предлагаше гледка към езерото, то беше едно от малкото останали традиционни кафенета в Женева. А като се добави разположението му – в средата на кръглия търговски площад – идеалното място да се насладиш на градската суетня.

Отпи втора глътка от „водата на живота“, сгъна спретнато вестника на трета страница и се огледа. По това време на деня кафенето както обикновено гъмжеше от обичайната смес от туристи, бизнесмени, студенти и малки групи клюкарки. Улицата също бе оживена: профучаваха коли, забързани хора се разминаваха на тротоарите. Женевските празненства не бяха далеч и хотелите вече се пълнеха с хора, които очакваха с нетърпение световноизвестните фойерверки.

Той внимателно сложи парче сушено месо върху една от филийките, вдигна я до устата си и точно се готвеше да отхапе, когато изведнъж – със силен писък на гумите – до тротоара закова кола на не повече от метър и половина от мястото, където седеше на терасата. Не беше каква да е кола. Приличаше на нещо от следващото столетие: легнала ниско, едновременно гладка и ъгловата, имаше вид на скулптирана от парче гранат с цвят на пламъци. Масивните джанти се издигаха на едно равнище с арматурното табло, което трудно се различаваше зад затъмненото стъкло. Габлер не беше виждал подобен автомобил. Докато зяпаше, несъзнателно остави парчето хляб в чинията. Различи емблемата на „Ламборгини“ върху злата на вид муцуна на колата на мястото, където би трябвало да е решетката.

В този момент шофьорската врата с форма на крило на чайка се отвори нагоре и от колата, без да обръща внимание на движението, слезе мъж. Една от приближаващите коли едва не го блъсна и трябваше да влезе в насрещната лента, а шофьорът гневно натисна клаксона. Слезлият не му обърна никакво внимание, блъсна вратата да се затвори и се отправи към терасата на кафенето. Габлер се вторачи в него. Изглеждаше също толкова необичайно, колкото колата си. Беше блед – Габлер никога не бе виждал по-блед човек. Очите му бяха черни и пълни с болка, а походката – бавна и несигурна като на пиян, който се опитва да мине за трезвен. Габлер видя, че вътре мъжът размени няколко думи с управителката, след това излезе и седна на няколко маси от неговата. Габлер отпи още една глътка пфлюмли и тогава се сети за филийката с месо, която си беше приготвил. Отхапа, като през цялото време се опитваше да не зяпа твърде открито непознатия. С ъгълчето на очите си забеляза, че сервираха на мъжа нещо, което приличаше на абсент. Напитка, която едва наскоро беше узаконена в Швейцария.

Габлер вдигна вестника и насочи вниманието си към трета страница, като от време на време си позволяваше да хвърли поглед към мъжа, седнал по-надолу на терасата. Седеше неподвижен като камък, без да обръща внимание на нищо и никого, със светли очи, вторачени в нищото почти без да премигват. От време на време поднасяше чашата абсент до устните си. Габлер забеляза, че ръката на мъжа трепери и всеки път, когато оставяше чашата, тя потракваше по масата.

Скоро чашата остана празна и беше поръчана нова. Габлер изяде месото и хляба, изпи пфлюмлито и прочете вестника. Накрая странният непознат бе забравен заради отдавна установените занимания в един типичен за Габлер следобед.