Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Удоволствието беше мое.

— Марго, ей сега се връщам. – Без повече обяснения Д’Агоста стана и излезе от криминологичната зала.

Върна се след по-малко от двайсетина минути. Беше леко задъхан и с леко зачервено лице.

— По дяволите – каза той. – Имаме попадение. Още от първия път!

Пендъргаст спря на посетителския паркинг на санаториума „Пиц Жулиер“ и загаси двигателя.

Както и бе очаквал, паркингът беше празен. Този спа комплекс за възстановяване беше отдалечен, малък и твърде придирчив в избора си на клиенти. Фактически в момента имаха само един пациент.

Слезе от колата – дванайсетцилиндрово „Ламборгини Галардо Авентадор“, и закрачи бавно към далечния край на паркинга. Отвъд парцела и далеч долу зелените поли на Алпите се простираха чак до швейцарския курортен град Сен Мориц. От това разстояние изглеждаше твърде съвършен и красив, за да бъде истински. На юг от него стърчеше Пиц Бернина – най-високият връх в Източните Алпи. В подножието му мирно пасяха овце – малки бели точици.

Той се обърна и тръгна към санаториума – червено-бяла измислица с пищни корнизи и преливащи от цветя сандъчета под прозорците. Макар все още да беше твърде слаб и несигурен в краката, болките и психическото объркване, които бе преживял в Бразилия бяха намалели, най-малкото временно. Дори беше планирал да наеме шофьор, но се отказа и вместо това взе кола под наем. Знаеше, че ламборгинито е твърде крещящо и съвсем не в неговия стил, обаче си беше казал, че скоростта и усилията да следва планинските пътища ще прочистят съзнанието му.

Пендъргаст спря пред входната врата и натисна звънеца.

Дискретната камера за видеонаблюдение над вратата се завъртя към него. Чу се бръмченето на зумера, вратата се отвори и той влезе. Зад вратата имаше малко фоайе и сестринска стая. На прага й стоеше жена в бяла униформа и бяла касинка.

— Да? – каза жената на немски и го загледа очаквателно.

Пендъргаст бръкна в джоба, извади личната си карта и й я подаде. Тя бръкна в едно чекмедже, извади папка, погледна снимката, която беше вътре, после я сравни с Пендъргаст.

— О, да – каза жената, затвори папката и премина на английски с акцент. – Господин Пендъргаст, очаквахме ви. Само минутка.

Тя вдигна слушалката на телефона и проведе кратък разговор. Минута по-късно вратата в стената зад нея се отвори след избръмчаването на зумера и се появиха още две сестри. Една от тях махна на Пендъргаст да се приближи. Той мина през вътрешната врата, следвайки двете жени надолу по хубав коридор, чиято външна стена бе заета от прозорци, през които нахлуваше яркото утринно слънце. Със своите тафтени пердета и алпийски снимки мястото изглеждаше светло и весело. Обаче решетките на прозорците бяха от усилена стомана, а под снежнобелите сестрински униформи се виждаха издутини от оръжия.

Към края на коридора жените спряха пред една затворена врата. Отключиха я, отстъпиха назад и с жест поканиха Пендъргаст да влезе.

Зад прага се простираше голямо и проветриво помещение – неговите прозорци също бяха отворени и защитени от стоманени решетки. От тях се откриваше гледка към красиво езеро далече под тях. В помещението имаше легло, писмена маса, лавица, пълна с книги на немски и английски, кресло и баня.

Зад масата в кръг от слънчева светлина седеше младеж на седемнайсет. Той старателно, дори усърдно преписваше нещо от една книга в дневник. Слънцето позлатяваше светлорусите му коси. Сиво-сините му очи се местеха от книгата върху дневника и обратно. Беше толкова задълбочен в заниманието си, че не беше чул влизането му. Пендъргаст безмълвно попиваше с очи патрицианските черти и стройната фигура.

Усещането му за умора се усили.

Младежът вдигна глава от своите занимания. За миг на лицето му се изписа неразбиране. После по него се разля усмивка.

— Татко! – извика той. – Каква изненада!

Пендъргаст си позволи да отговори на синовната прегръдка. Тя беше последвана от неловко мълчание.

— Кога мога да изляза оттук? – попита най-накрая Тристрам. – Мразя това място. – Той говореше странен ученически английски с германски акцент, омекотен с лека португалска нотка.

— Съжалявам, Тристрам, но мисля, че няма да е скоро.

Младежът се смръщи и започна да си играе с пръстена на средния пръст на лявата ръка – златен, инкрустиран с хубав звезден сапфир [25] Наричат се така, защото на светлина под определен ъгъл върху камъка се вижда звезда с шест лъча. - Б. пр. .