Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

В този момент от сградите отляво и дясно на централната се заизливаха потоци мъже. Олбън пусна гранатомета и започна да ги обстрелва с контролирани откоси от автоматите, като се местеше от едно сенчесто място на друго, от едно прикритие зад друго, като избягваше техния обстрел още преди да са го започнали.

Само след няколко минути смъртоносният балет приключи. Дузина и повече мъже лежаха мъртви на земята, струпани по праговете на вратите или върху паветата на двора.

Сега Олбън се насочи към централната сграда с автоматите в ръце. Влезе през предната врата. Пендъргаст го последва. Олбън се огледа и за кратко се поколеба, преди да тръгне тихо нагоре по стълбището.

В горния край на стълбите един мъж изхвръкна от затъмнена стая с пистолет в протегнатата си ръка, но със своя странен усет Олбън бе доловил какво става и оръжието му вече беше готово за стрелба. Той стреля още преди онзи да успее да излезе напълно от стаята. Смъртоносните куршуми минаха през дървото на полуотворената врата и убиха мъжа, докато излизаше. Олбън се спря, за да изхвърли пълнителите на автоматите и да сложи нови на тяхното място. После тръгна по стълбището към третия етаж.

Офисът – същият, в който беше попаднал самият Пендъргаст само преди час, но половин година по-късно, беше опустошен. Мебелите горяха, по стените зееха дупки от двете попадения на гранати. Олбън отиде в центъра на помещението с готови за стрелба оръжия и бавно се огледа. Най-малко четири окървавени тела лежаха неподвижно. Някои проснати върху разхвърляните наоколо столове, други буквално заковани за стените от масивни дървени отломки от взривените мебели.

Набит мъж лежеше върху бюрото, а от устата и ушите му течаха ручейчета кръв. Юмрука. Той леко трепна. Олбън се обърна към него и пусна откос от поне десет куршума в тялото на бандитския главатар. Последваха ужасни конвулсии, гъргорещи звуци. После мъжът застина. Кръв се лееше по пода и изтичаше през една от дупките в стената.

Олбън спря и се заслуша. Не се чуваше нищо. Помощниците на Юмрука и личната му охрана бяха мъртви. До един.

Олбън остана за миг на място сред кръвта и опустошението. След това – много бавно – рухна на пода посред леещата се кръв.

Докато го гледаше, Пендъргаст си спомни думите на Фабио: Изобщо не разбирате. След като убиха жена му и детето, нещо в него се промени.

Наблюдаваше от прага своя син с вътрешното си зрение: рухнал на пода, неподвижен, заобиколен от разрушение, което беше негово дело. Нима Фабио беше казал истината? Нима това, на което Пендъргаст сега бе станал свидетел, беше нещо повече от кърваво отмъщение? Възможно ли беше да е разкаяние? Или някакъв вид правосъдие? Нима Олбън беше научил какво е зло? Истинско зло? Нима се бе променил?

Марго Грийн се настани на стол около голямата конферентна маса в криминологичната зала на десетия етаж на „Полис Плаза“ № 1. Залата представляваше странно съчетание от компютърна лаборатория и амбулатория: терминали и работни станции стояха редом с носилки, табла за разглеждане на рентгенови снимки и кошчета за медицински отпадъци.

От другата страна на масата седеше Д’Агоста. Беше я повикал от музея, където прекарваше следобеда си в анализиране на аномалната смес в костите на госпожа Паджет и избягване на доктор Фрисби. До него седеше висок, слаб азиатец. До азиатеца беше Тери Бономо, специалистът по словесни портрети на отдела, със своя неизбежен лаптоп. Той се въртеше на стола и се усмихваше в пространството.

— Марго – започна Д’Агоста, – благодаря ти, че дойде. С Тери Бономо вече се познаваш. – След това посочи другия мъж. – Това е доктор Лу от Колумбийското медицинско училище. Доктор Лу, това е доктор Грийн, етнофармаколог и антрополог, която в момента работи в Института „Пиърсън“.

Марго кимна на Лу, който й се усмихна в отговор. Зъбите му бяха ослепително бели.

— След като и двамата вече сте тук, мога да пусна разговора на високоговорител – Д’Агоста протегна ръка, натисна съответния бутон, вдигна слушалката на телефона и набра номер в провинцията. От другата страна на линията вдигнаха след третото позвъняване.

— Ало?

Д’Агоста се понаведе към микрофона.

— Доктор Семюълс ли се обажда?

— Да.

— Доктор Семюълс, аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркската полиция. Разговорът ни ще бъде на високоговорител. С мен тук са пластичен хирург от Колумбийското медицинско училище и антрополог, свързан с Нюйоркския музей за естествена история. Моля ви да споделите с тях онова, което ми казахте вчера.