Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Сегашният проблем беше интелектуалната взискателност, нуждата да прочисти съзнанието си от всичко, което го отвличаше от началото на процедурата. В днешното му състояние това щеше да е крайно трудно.

Първо трябваше да изолира и подели болката си на участъци, като същевременно държи съзнанието си колкото може по-чисто. След като се откъсна от всичко, започна е един математически проблем: определяне на общата сума е –( х2 ), където е ще бъде повдигнато до минус х на квадрат.

Болката не изчезна.

Той премина на тензорно смятане, разработвайки наум едновременно два проблема в областта на векторния анализ.

Болката не изчезна.

Трябваше да смени подхода. Започна да диша плитко, като държеше очите си леко стиснати, но напълно затворени и внимаваше съзнанието му да не признае болката в крайниците му. Тогава Пендъргаст позволи на една малка съвършена орхидея да се появи в съзнанието му. Известно време дрейфуваше там и се въртеше в съвършен мрак. След това позволи на орхидеята томително да се разпадне на съставните си части: венчелистчета, странични чашелистчета, гръбни чашелистчета, яйчник, тичинки, плодник, устна.

Той съсредоточи вниманието си върху една-единствена част: устната. След като накара останалите части на цветето да изчезнат в мрака, позволи на устната да започне да расте, докато не изпълни цялото пространство на неговото съзнание. Тя продължаваше да расте, разширявайки се с геометрична редовност, докато той не започна да вижда отвъд ензимите, ДНК-нишките и електронните обвивки, право в нейната атом на структура и след това още по-дълбоко до частиците на податомно ниво. В продължение на доста време наблюдаваше безпристрастно, докато най-дълбоките елементи от структурата на орхидеята се движеха по своите странни и неразбираеми пътища. И тогава с голямо усилие на волята закова на място целия атомен двигател на цветето, карайки всичките безброй частици да увиснат неподвижни в черния вакуум на въображението му.

Когато накрая позволи на устната да изчезне от неговото съзнание, болката вече я нямаше.

Сега, все още във въображението, той излезе от възможната детска стая, спусна се по стълбите, мина през затворената входна врата и се озова на улицата. Беше нощно време преди шест или девет месеца.

Внезапно къщата, от която току-що бе излязъл, избухна в пламъци. Докато гледаше, безтелесен и неспособен да действа, безсилен да направи каквото и да било, освен да наблюдава, запалителните вещества бързо докараха пламъците до третия етаж на жилището. Надолу по една от тъмните задни улички видя два черни силуета да се изнасят бегом.

Почти едновременно с това пукотът на пламъците се смеси с женски писъци. Събра се тълпа, която викаше и плачеше истерично. Неколцина мъже се опитаха да отворят заключената входна врата с импровизирани тарани. Отне им най-малко минута и до времето, когато успяха, писъците бяха престанали и третият етаж на къщата вече рухваше в огнен лабиринт от греди и нагрети до червено керемиди. Въпреки това неколцина от мъжете, Пендъргаст разпозна между тях Фабио, се втурнаха в сградата и бързо образуваха верига за гасене с кофи.

Пендъргаст наблюдаваше трескавата дейност – призрачна смес от интелект и памет. След половин час огънят бе изгасен, но злото – сторено. Видя нова фигура да се приближава тичешком по улица „Параноа“. Беше фигура, която разпозна: неговият син Олбън. Този Олбън обаче Пендъргаст никога преди не беше виждал. Вместо обичайното надменно, презрително, отегчено лице, този Олбън беше трескав от тревога. Имаше вид на човек, който е тичал дълго време. Зяпайки за въздух, разблъска тълпата, пробивайки си път към номер 31.

На прага беше посрещнат от своя помощник Фабио. По лицето му бяха размазани сажди и пот. Олбън се опита да мине край него, но Фабио му прегради пътя, рязко клатейки глава, докато се опитваше с нисък глас и порой от думи да го убеди да не влиза.

Накрая Олбън залитна назад. С една ръка се подпря на фасадата с гипсова замазка за опора. На Пендъргаст, който наблюдаваше случващото се със своето вътрешно око, се стори, че светът на Олбън е на път да се срути. Той си скубеше косите, блъскаше по опушената фасада, издавайки полустенания, полувой от отчаяние. Изражението му беше така истински скръбно, каквото Пендъргаст никога не го беше виждал, а и никога не би очаквал от Олбън.

И в този момент синът му съвсем неочаквано се промени. Стана направо свръхестествено спокоен. Погледна към руините на къщата, която все още димеше, към разрушените горни етажи, от които падаха нажежени въглени. Обърна се към Фабио и започна да му задава целенасочени въпроси с нисък, настойчив глас. Фабио слушаше и кимаше. След малко двамата се обърнаха и изчезнаха в една странична улица.