Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Фабио се смръщи.

— Там няма нищо освен развалини.

— Въпреки това ви моля.

След миг колебание Фабио кимна.

— А този Юмрук, за когото стана дума. Той къде живееше?

— Тук, разбира се – сви рамене Фабио, сякаш това беше нещо очевидно. – Нещо друго, господине?

— Бих искал да си получа обратно пистолета.

Фабио се обърна към един от охранителите си.

— Върнете му пистолета.

Минутка по-късно оръжието на Пендъргаст се появи. Той го пъхна в джоба на сакото. Бавно, много бавно прибра паспорта, портфейла и пачката банкноти от бюрото. После с едно последно кимване в знак на благодарност към Фабио, се обърна и последва въоръжените мъже от кабинета надолу по стълбището и навън във врящата улица.

Точно в два и четвърт следобед Д’Агоста влезе в помещението за видеонаблюдение на музея. Хименес беше помолил да се видят и той се надяваше срещата да не продължи повече от петнайсет минути: беше я планирал в промеждутъка на две планетарии представления, защото не беше сигурен дали ще може да понесе още една осемдесетдецибелова разходка из космоса.

Хименес и Конклин седяха на малка маса и пишеха на лаптопите си. Д’Агоста отиде при тях, лавирайки между рафтовете с оборудване.

— Какво става? – попита ги той.

Хименес се изправи.

— Свършихме.

— Така ли?

— Прегледахме всички записи на охранителните камери при входа на музея от шести април до дванайсети юни, деня на убийството на Марсала. Това е седмицата, в която никой от очевидците не си спомня да е виждал убиеца в музея. Подсигурихме се с още една седмица, за да не пропуснем нещо. – Той махна към лаптопа. – Разполагаме със записа, който ти намери, от късния следобед на дванайсети юни, когато влиза в музея. Имаме записи как влиза и излиза на двайсети април и друго влизане и излизане на четиринайсети април.

Д’Агоста кимна. Двайсети април съвпадаше с деня, когато за последен път е поръчан скелетът на Паджет. А четиринайсети април без съмнение беше денят, когато гостуващият учен за пръв път се беше срещнал с Марсала, за да уредят изследването. Дванайсети юни беше денят на убийството.

Той седна на стола до бюрата им.

— Добра работа – похвали ги Д’Агоста. И наистина го мислеше. Беше досадно изпитание всеки ден да гледаш зърнисти видеозаписи един след друг, докато очите ти постепенно започнат да смъдят и сълзят под акомпанимента на Големия взрив. Двамата бяха открили две по-раншни дати, на които убиецът беше идвал в музея, и запис как влиза в сградата в деня на убийството. Обаче още не бяха намерели запис на излизането му след убийството.

Понякога се питаше защо беше накарал хората си да свършат тази работа. Заподозреният в убийството беше мъртъв – самоубийство. Не се налагаше да събират доказателства за бъдещ процес. Предполагаше, че причината е в старомодното ченге, което дремеше у него: то искаше да сложи черешките на всички торти.

Самоубийство. Образът на убиеца в затвора край Индио се бе запечатал в съзнанието му. Начинът, по който беше бълнувал за вонята на гниещи цветя, възбудата и несвързаните приказки. Да не говорим за това как се хвърли да убива Пендъргаст. Това не бяха неща, които лесно се забравят. Освен това – да отхапеш големия пръст на крака си, за да се задушиш с него? Боже мили! Човек трябва наистина да е напълно откачил, за да стори подобно нещо. Това сякаш не съответстваше на фалшивия професор Уолдрън. Човек, очевидно спокоен, интелигентен и достатъчно разумен, за да успее да заблуди Виктор Марсала и другите музейни служители, че е учен.

Д’Агоста въздъхна. Каквото и да се бе случило с мъжа след смъртта на Марсала, имаше един неоспорим факт: на 12 юни, деня на убийството, той определено е бил на себе си. Бил е достатъчно хитър да подмами Марсала на закътано място, за да го убие бързо и ефикасно, и да маскира убийството като объркал се обир. И най-важното: някак си беше успял да се измъкне след това от музея, без да бъде уловен от камерите.

Може би това нямаше значение, но как, по дяволите, бе успял да го направи?

Д’Агоста прехвърли наум обиколката си на местопрестъплението с пазача Уитакър. Беше се случило в нишата на коремоногите в далечния край на Залата на морските обитатели, близо до изход за мазето и недалече от Залата на южноамериканското злато...

Изведнъж Д’Агоста се изправи на мястото си.

Разбира се.

Направо не можеше да повярва какъв глупак е бил. Той стана и започна да крачи напред-назад, после се обърна към Хименес: