Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Марсала беше убит в събота вечерта. Кога отварят в неделя?

Хименес зарови из листовете по бюрото и намери диплянка на музея.

— В единайсет.

Д’Агоста отиде при компютрите за гледане на запасите от охранителните камери и седна. Зад стените под него започваше шоуто в планетариума, но той не му обърна внимание. С мишката прехвърли няколко менюта, направи справка в дългия списък с файлове и избра онзи, който го интересуваше: видео записа от южната част на голямата ротонда от 11 часа до обяд в неделя, 13 юни.

На екрана изплува познатата гледка от птичи поглед. Хименес и Конклин застанаха зад него и Д’Агоста пусна видеозаписа с нормална бързина. Когато очите им се приспособиха към размитите изображения, удвои скоростта, а накрая я учетвори. С ускореното напредване на времето на екрана пред тях потоците хора, които влизаха в музея и минаваха през ротондата, ту набъбваха, ту се свиваха, докато пресичаха малкия екран от ляво надясно.

Ето го . Самотна фигура, която прекосяваше ротондата от дясно наляво, в противоположна на хорските потоци посока като плувец, който се бори с отлива. Д’Агоста спря записа и погледна часа: единайсет и трийсет и четири. Половин час преди той да влезе в музея, за да започне разследването. Увеличи големината на фигурата, после отново пусна записа на нормална скорост. Не можеше да има грешка: лицето, дрехите, предизвикателно бавните крачки – това беше убиецът.

— Мамка му – измърмори Конклин над рамото му.

— След нишата с коремоногите имаше изход към мазето – обясни Д’Агоста. – Мазето е цял лабиринт от етажи и коридори със складови помещения. Там е прекарал нощта, докато е чакал музеят да отвори на следващата сутрин и след това просто се е смесил с тълпата по пътя си към изхода.

Той се дръпна от работната станция. Накрая бяха успели да решат тази последна нерешена загадка. Сега влизането и излизането на убиеца от музея беше документирано.

Мобилният телефон на Д’Агоста започна да звъни. Той погледна екрана – непознат номер с кода на Южна Калифорния. Натисна бутона за приемане на разговора.

— Лейтенант Д’Агоста – каза той.

— Лейтенанте – чу се глас от другия край на страната. – Казвам се доктор Семюълс. Аз съм патологът на затвора тук в Индио. Направихме аутопсия на един самоубиец, чието име не е известно, и се натъкнахме на нещо интересно. Старшият надзирател Спандау реши, че трябва да ви се обадя.

— Да?

Обикновено Д’Агоста се гордееше със своя професионализъм като полицейски служител. Не избухваше, държеше оръжието си в кобура; не псуваше цивилните. Обаче сега, когато патологът продължи изложението си, лейтенантът наруши последното правило.

— Шибано копеле – измърмори той в слушалката, още притисната до ухото му.

Тойотата взе един завой и спря със свирещи гуми. Пазачът, който седеше на задната седалка, отвори вратата и слезе. Автоматът вече сочеше към земята и мъжът махна на Пендъргаст да го последва.

Агентът се измъкна от пикапа. Пазачът кимна към сградата точно пред тях. Беше подобна на тези около нея – тясна триетажна постройка, но сега от нея бяха останали само обгорели стени. Покривът липсваше, последният етаж се беше срутил навътре, черни езици от сажди покриваха мазилката над зеещите прозорци. По обгорелите останки на входната врата се виждаха няколко назъбени дупки, сякаш спасителите са искали да влязат с помощта на тарани.

— Благодаря – каза Пендъргаст, мъжът му кимна, качи се на пикапа и потегли.

Пендъргаст остана няколко мига на тясната уличка, като гледаше след отдалечаващия се автомобил. После огледа заобикалящите го сгради. Те приличаха на другите части от Града на ангелите, които беше видял – опасно съградени, притиснати една в друга, боядисани в ярки цветове, линиите на покривите диво се катереха или спускаха в зависимост от топографията на склона. Няколко човека го зяпаха любопитно от прозорците.

Той се обърна отново към къщата. Липсваше улична табела – във фавелата такива нямаше, но се виждаха призрачните останки на номер 31, изрисуван над овъглената врата. Пендъргаст я бутна да се отвори – ключалката лежеше точно зад нея на покрития с плочки под, почерняла от ръжда и сажди – прекрачи бавно вътре и затвори вратата след себе си, доколкото можа.

Вътре беше задушно и още миришеше силно на изгоряло дърво и разтопена пластмаса. Той се огледа, за да даде време на очите си да свикнат със сумрака, опитвайки се да не обръща внимание на болката, която го заливаше на малки вълни като прибой. В скрит джоб на сакото му имаше малко пакетче болкоуспокояващи, което мъжете, които го претърсваха, бяха пропуснали, и за миг той се запита дали да не сдъвче няколко, но накрая отхвърли тази идея. Нямаше да е подходящо за онова, което предстоеше.