Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Очите на Фабио отново проблеснаха.

— Господине, не се преструвам, че зная какво е било в главата му по това време. Всичко, което мога да ви кажа, е, че за много кратко време беше съставил план за преврат в Града на ангелите. Обаче някой предаде неговия план на Юмрука и шайката му. Юмрука знаеше, че Ангела на фавелата е жена и любима на Адлер, и реши да действа. Една нощ той и хората му заобиколиха къщата на сина ви и я подпалиха. Изгоря до основи. По случайност Адлер не си беше вкъщи... но жена му и нероденото им дете умряха в пламъците.

В настъпилото мълчание Пендъргаст чакаше да чуе края на разказа, налагайки си да не обръща внимание на болката. Жената на Олбън и детето му изгорени живи...

— Не бях виждал толкова обхванат от жажда за кръв човек. Обаче безмълвно и вътрешно, защото отвън не му личеше какво се беше случило. Само че аз познавах Адлер и знаех, че цялото му същество е устремено към отмъщението. Отиде в укрепената къща на Юмрука. Тежко въоръжен, но сам. Бях сигурен, че ще умре. Но там спретна такава оргия на насилието, за каквато нито бях чувал, нито съм си представял, че може да има. Уби Юмрука и всички членове на шайката му. За една нощ собственоръчно изби всички главатари на фавелата. От парцела на Юмрука кръвта се стичаше по канавките с километри надолу по хълма. Беше нощ, която фавелата никога няма да забрави.

— Естествено – вметна Пендъргаст, – искал е да моделира фавелата в нещо безкрайно по-голямо и безкрайно по-лошо, отколкото вече е била.

По лицето на Фабио се изписа изненада.

— Не, не, изобщо не разбирате. Тъкмо исках да ви кажа. След като убиха жена му и детето, нещо у него се промени. Не мога да кажа, че аз самият го разбирам. Нещо вътре в него се промени.

Явно недоверието на Пендъргаст беше толкова очевидно, защото Фабио продължи много сериозен.

— Мисля, че причината за неговата промяна бе в добротата на неговата жена и в бруталния начин, по който си отиде. Внезапно осъзна кое в света е добро и кое – зло.

— Да бе – саркастично подметна агентът.

Фабио стана от мястото си.

— Истина е, друже! И доказателствата за това са наоколо. Да, Адлер пое контрола върху Града на ангелите. Обаче го промени. Към по-добро! Жестокостта, наркотиците, глада, тиранията на бандите вече ги няма! Разбира се, на вас обстановката ви се струва бедна. Разбира се, имаме оръжия. Всякакви. Все още се налага да се защитаваме от този бесен и безразличен свят – от банди съперници, военните, корумпираните политици, които харчат милиарди за строителството на футболни и олимпийски стадиони, докато хората умират от глад. В Града на ангелите няма много насилие. Ние сме на път да се променим. Ние... – Фабио потърси нужната дума. – Ние се грижим за нашите хора. Ние им даваме възможност. Да, тези думи използваше Олбън. Тук хората могат да живеят свободни от корупцията, престъпността, данъците и полицейското насилие, които са бреме за останалата част от Рио. Още имаме проблеми, но благодарение на Адлер нещата вървят към подобрение.

Пендъргаст почувства как силата на волята му отслабва. Главата му внезапно олекна, а болката се впи в костите му. Той си пое дълбоко дъх и попита:

— Откъде знаете всичко това?

— Защото бях помощник на вашия син в новия Град на ангелите. Бях неговата дясна ръка. Познавах го по-добре от всички, може би с изключение на Даника.

— А защо ми разказахте тази история?

Фабио седна на мястото си и се поколеба за миг, преди да отговори.

— Казах ви, господине, че е мой дълг. Преди три седмици Адлер отново напусна фавелата. Каза ми, че отива в Швейцария, а оттам в Ню Йорк.

— Швейцария? – попита Пендъргаст, внезапно разтревожен.

— След смъртта на Даника Олбън-Адлер ме накара да обещая, че ако се случи нещо с него, ще намеря баща му и ще му разкажа за неговото изкупление.

— Изкупление! – повтори Пендъргаст.

Фабио продължи:

— Но така и не успя да се превъзмогне и да ми каже вашето име, нито ми обясни как бих могъл да се свържа с вас. Няма го от три седмици... нищо не се чу. А сега идвате вие и ми казвате, че е мъртъв. – Фабио отпи още една голяма глътка от бирата. – Разказах ви историята, която той искаше да ви разкажа. Изпълних дълга си.

Настъпи дълго мълчание, което никой от двамата мъже не наруши. Най-накрая Фабио въздъхна:

— Вие не ми вярвате.

— Къщата на Олбън, онази която изгоря, какъв е нейният адрес?

— Улица „Параноа“ трийсет и едно.

— Ще накарате ли хората си да ме закарат дотам?