Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Д’Агоста си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Аутопсията е планирана за по-късно днес. Веднага щом получа доклада, ще ви го пратя. Има ли нещо друго, което бих могъл да направя за вас?

— Ако се сетя нещо, ще ви се обадя. – И изрази закъсняла благодарност, защото просто късно се сети. – Благодаря.

— Съжалявам, че нямах по-добри вести за вас. – Линията прекъсна.

Д’Агоста се облегна удобно. Докато го правеше, погледът му се местеше бавно и спря на купчината документи, която покриваше бюрото му. Всички трябваше да се копират за Слейд.

Няма що. Страхотно.

С надут клаксон тойотата си пробиваше път по лъкатушещите улички на гетото като слон в захарна тръстика. Уличните търговци нямаха друг избор, освен да влязат в сградите, пред които бяха разтворили сергиите си. Пешеходците и велосипедистите също се пръскаха в страничните улички или се вмъкваха в най-близкия ход. Външните огледала на пикапа неведнъж се триеха в стените на къщите по улицата. Отвлеклите Пендъргаст мъже не продумваха, но непрекъснато го държаха под прицела на своите АR-15.

Колата не спираше да се изкачва по стръмната улица с остри завои, покрай постройките, прострели се по склоновете на хълма подобно на разноцветна плесен.

Най-накрая спряха пред малък двор в най-високата точка на фавелата. Друг въоръжен мъж дръпна импровизираната врата от желязна верига и тойотата влезе в малкия паркинг. Четиримата мъже слязоха от нея. Единият подкани с цевта на оръжието си Пендъргаст да направи същото.

Агентът се подчини и запримигва под силното слънце. Сякаш безкрайният грозд от бараки, коптори и импровизирани къщи се простираше надолу по хълма, докато накрая отстъпваха на по-подредените улици на истинския Рио и бляскавите лазурни води на залива Гуанабара отвъд него.

В двора имаше три сгради с еднакви функции, които се различаваха от останалите в гетото само по по-добрата поддръжка. Няколко големи назъбени дупки в централната сграда бяха закърпени с цимент и боядисани наново. В двора стоеше бучащ генератор. Над главите им се простираха разноцветни кабели, закрепени за различни точки на покрива. Двама от мъжете махнаха на Пендъргаст да влезе в централната сграда.

Вътрешността беше тъмна, хладна и спартанска. С цевите на автоматичните си оръжия пазачите го бутнаха по един застлан с керамични плочки коридор, след това нагоре по стълбището до втория етаж и накрая в голямо помещение, което приличаше на офис. Подобно на останалата част от къщата, то приличаше на монашеска килия. Вътре имаше бюро от неопределимо дърво, заобиколено от още пазачи с АR-15, както и от няколко дървени стола. На една от боядисаните стени от сгурбетонни блокчета висеше разпятие, а на другата бе окачен голям плосък телевизор, включен на някакъв мач, но с намален звук.

Зад бюрото седеше мъж, може би на около трийсет години. Кожата му беше смугла, косата вълниста и непокорна, а брадата – поне на три дни. Носеше шорти, каки фланелка и чифт от неизменните джапанки. На врата му висеше дебел платинен ланец, а на едната китка тежеше златен „Ролекс“. Въпреки младостта и небрежното си облекло мъжът излъчваше увереност и авторитет. Когато Пендъргаст влезе, той го загледа с блестящи черни очи. После отпи голяма глътка бира с марка „Бохемия“, която стоеше на бюрото му. Обърна се към похитителите на агента и заговори с тях на португалски. Единият от тях отново пребърка Пендъргаст, извади портфейла и паспорта и ги сложи на бюрото.

Мъжът ги погледна, но не си направи труда да ги разгледа.

— Паспорт – смръщи се той. – И това е всичко?

— Да.

Претърсиха го отново, но този път по-грижливо. Намериха остатъка от пачката реали и я сложиха на бюрото. Обаче щом свършиха, Пендъргаст посочи с брадичка нещо в подгъва на сакото, което бяха пропуснали.

Претърсиха го отново и напипаха парче сгъната хартия. С ругатня един от тях отвори сгъваемия си нож и сряза подгъва, за да извади снимката. Беше направена след смъртта на Олбън, но леко ретуширана, за да прилича повече на жив. Разтвориха листа и го оставиха на бюрото до портфейла и паспорта.

Когато мъжът видя снимката, цялото му изражение се промени: от раздразнение и скука в изненада и шок. Той я грабна и се вторачи в нея.

— Моят син – повтори Пендъргаст на португалски.

Сега мъжът се втренчи в него, после отново в снимката и пак в него с изпитателен поглед. Вдигна и другите предмети: първо паспорта, след това портфейла и внимателно огледа всеки от тях. След това се обърна към един от пазачите.