Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Моят син! Моля! Моят син!

Когато мина край малка, мрачна тапицерска работилница, един очукан пикап „Тойота Хилукс“ с кабина за четирима спря пред него със скърцащи гуми. Пикапът беше само малко по-тесен от уличката и на практика му прегради пътя. Шофьорът остана на мястото си, но от другите три врати изскочиха трима млади мъже с камуфлажни панталони и яркоцветни тениски с яка. Всички бяха въоръжени с АR-15 и цевите им бяха насочени срещу Пендъргаст.

Един от мъжете пристъпи към него, другите останаха по местата си.

— Спри! – нареди той.

Пендъргаст се закова на място. Настъпи напрегнат момент на неизвестност. Пендъргаст пристъпи и един от мъжете го спря с приклада си. Другите двама се приближиха и насочиха оръжията си в главата му.

— Ръцете на колата! – изрева първият от мъжете и завъртя Пендъргаст, преди да го бутне към пикапа. Докато другите двама го прикриваха, той набързо го претърси за оръжия. След това отвори най-близката врата на тойотата.

— Качвай се – изкомандва грубо.

Когато Пендъргаст остана на място, премигвайки на яркото слънце, мъжът го хвана за раменете и го запрати на задната седалка. Другите двама го последваха – по един от всяка страна, все още с насочени оръжия. Първият мъж се настани на пътническата седалка отпред, шофьорът включи на скорост и те се понесоха надолу по мръсната улица. Гумите вдигнаха облак прах, който напълно скри колата.

Едно от дежурните ченгета надникна в кабинета на Д’Агоста.

— Шефе? Някой те търси по телефона на първа. Мъж на име Спандау.

— Не може ли да каже на теб? Точно съм се захванал с нещо.

— Каза, че е важно.

Д’Агоста погледна към сержант Слейд, който се бе настанил на стола за посетители. Ако не друго, беше благодарен за прекъсването. Слейд, момчето за всичко на Англър, се бе отбил, за да послужи за връзка между техните два случая: убийството в музея и пред входната врата на Пендъргаст. Д’Агоста не беше сигурен колко знае Англър за общото между двата случая... той държеше картите си плътно пред гърдите. Слейд също. Но искаха копия от всички документи по разследването, и то веднага. Д’Агоста не харесваше Слейд и причината не беше само в отвратителния карамел от сладък корен, който непрекъснато смучеше. По някаква причина му приличаше на училищен подмазвач, който, щом види нещо, донася на учителя, за да спечели благоразположението му. Д’Агоста знаеше, че освен това Слейд е умен и изобретателен, а това само влошаваше нещата.

Д’Агоста вдигна слушалката.

— Извинявай, но трябва да се обадя. Може да ми отнеме малко време. Ще ти звънна по-късно.

Слейд изгледа и него, и дежурното ченге, после стана и кимна.

— Няма проблем. – Той излезе от кабинета, оставяйки след себе си аромата на сладък корен.

Д’Агоста го изчака да излезе и вдигна слушалката до ухото си.

— Какво става? Да не би нашият приятел да си е събрал ума?

— Не съвсем – чу се деловият глас на Спандау в слушалката.

— Тогава какъв е проблемът?

— Мъртъв е.

— Мъртъв? Как така? Искам да кажа, човекът изглеждаше болен, но не чак толкова .

— Един от надзирателите го е намерил в килията му преди по-малко от половин час. Мъртъв. Самоубийство.

Самоубийство? Този случай беше направо плашещ.

— Божичко, не мога да повярвам. – Безсилието придаде на тона му острота, каквато не беше търсил. – Не беше ли под наблюдение за потенциални самоубийци?

— Беше. Пълната програма: тапицирана килия, кожени каишки, проверки на петнайсет минути. След последната проверка се измъква от каишките – при това успява да си счупи ключицата, отхапва големия пръст на левия си крак и... се задушава с него.

За миг Д’Агоста замълча потресен.

— Опитах се да се свържа с агент Пендъргаст – продължи Спандау. – Когато не успях, ви звъннах.

Това беше вярно: Пендъргаст отново беше изчезнал. Вбесяващо, но лейтенантът нямаше да мисли сега за това.

— Добре. Имаше ли някакви проблясъци на здрав разум?

— Тъкмо напротив. След като си тръгнахте, изчезна и последната частица разум, която имаше. Не спираше да бълнува, повтаряйки непрекъснато едни и същи неща.

— Какви неща?

— Чухте някои от тях. Продължи да дрънка за някаква миризма – на гниещи цветя. Спря да спи, ден и нощ вдигаше врява. Оплакваше се и от болки, но не на определено място. Изглежда го е боляло цялото тяло. След като си тръгнахте, болките се усилиха. Затворническият лекар проведе няколко теста, предписа му лекарства, но нищо не помагаше. Не можаха да му поставят диагноза. През последните двайсет и четири часа положението му се влоши. Не спираше да вдига врява, да стене, да плаче. Точно подготвях нужното, за да бъде прехвърлен в общинската болница, когато научих за смъртта му.