Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Агентът сви рамене.

— Моят син – повтори той.

Спорът продължи и скоро около тях се събра малка групичка любопитни зяпачи. Изглежда най-накрая гологлавият щеше да се наложи. Пендъргаст бръкна в тайния джоб на сакото си и извади бала банкноти – хиляда реала – и ги предложи на по-ниския младеж.

— Моят син – повтори той с тих, незаплашителен глас.

Младежът се вторачи в парите, но не ги взе.

Пендъргаст отново бръкна в джоба и извади още хиляда реала и ги добави към пачката, която държеше. Две хиляди реала – или хиляда долара – бяха много пари в общност като тази.

— Моля, пуснете ме да вляза – каза той, докато лекичко размахваше парите пред пазача.

С неочаквана гримаса младежът грабна парите.

— Боклук – промърмори той.

Това предизвика друг словесен изблик от бръснатия му другар, който очевидно предпочиташе просто да застрелят Пендъргаст и да приберат парите. Обаче по-ниският го накара да млъкне с поредица псувни. Върна паспорта и портфейла на агента, задържайки пистолета.

— Чупката – каза младежът, махвайки му пренебрежително с ръка, – кучи сине.

— Благодаря. – Докато Пендъргаст минаваше край импровизирания контролен пост, видя с ъгъла на окото си как младежът с обръснатата глава се отдалечи от групата и изчезна в една задна уличка.

Пендъргаст закрачи нагоре по централната улица на фавелата, която бързо се раздели на объркващ лабиринт от все по-тесни улички, които се пресичаха и преплитаха, извиваха се чудато и от време на време най-неочаквано се оказваха запушени. Докато минаваше, хората мълчаливо го оглеждаха – някои с любопитство, други подозрително. От време на време се спираше, за да попита някого:

— Моят син? – Но това се посрещаше с рязко и безмълвно поклащане на глава и бързо отминаване, сякаш бягаха от безсмислиците на някой луд.

Опитвайки се да преодолее замъглеността, причинена от лекарствата, Пендъргаст попиваше всичко наоколо. Трябваше да разбере. Уличките бяха сравнително чисти, макар по тях от време на време да се срещаха кокошки и измършавели бездомни кучета. Не видя оръжия, като се изключат тези на двамата пазачи, нито открито продавани наркотици или някакви други криминални прояви. Сякаш в гетото цареше по-голям порядък, отколкото в града отвъд неговите граници. Сградите бяха украсени с диво многообразие от шарени плакати и обяви, много от които се бяха отлепили и потрепваха на вятъра. Шумът беше оглушителен. От прозорците се лееше бразилска музика, разговори или шумни караници. И от време на време по някоя ядна псувня. Въздухът миришеше силно на пържено месо.

От време на време го подминаваха мотопеди и ръждиви велосипеди. Почти не се виждаха автомобили. На всяко кръстовище имаше поне по един барзинъо – ъглов бар с мърляви пластмасови маси, в който дузина мъже седяха пред древен телевизор с бутилки бира „Скол“ в ръка, за да гледат неизбежната футболна среща. Гласовете им се чуваха от всички посоки, когато някой отбележеше гол.

Пендъргаст спря, съвзе се, доколкото можа, след това тръгна по планинския склон, върху който беше разпръснат Градът на ангелите. Докато изкачваше виещите се улици, видът на сградите се измени. Триетажните бетонни кутии отстъпиха място на бараки и невероятно разнебитени коптори от летви и клони, вързани с тел и покрити, ако изобщо имаха покрив, с гофрирана ламарина. Появиха се боклуци, разхвърляни наоколо, а въздухът се изпълни с вонята на скапано месо и гнили картофи. Съседните сгради се подпираха една на друга, очевидно за да не паднат. Навсякъде по пресичащите се във всички посоки въжета висеше пране, което едва помръдваше в потискащата горещина. Докато минаваше край футболно игрище, направено на празен парцел, Пендъргаст успя да различи далече под краката си очертанията на високите блокове в Северната зона на Рио. Те бяха на километър и половина-два от тук, но от неговия наблюдателен пост бяха сякаш на хиляди.

С нарастването на наклона, заобикалящият го терен се превърна в удивителна бъркотия от тераси, разнебитени обществени стълбища от лошо положен бетон с халтави дървени перила и тесни задни улички. Мръсни деца го гледаха иззад бодлива тел и строшени дъски. Тук музиката беше по-малко, виковете и животът – също. Тежкият въздух беше заразен от бедност и отчаяние. Отвсякъде стърчаха вързани една за друга постройки. Всяка със собствена височина и наклон, с очевидно пренебрежение към заобикалящите я сгради: триизмерен лабиринт от задни улички, пасажи и общи площи, малки площади. Въпреки това Пендъргаст продължаваше да мълви на всички, край които минаваше, все същия трогателен призив: