Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Полковник Азеведо най-накрая заговори.

— Стават такива работи. – Въпреки мускулите на мъжа гласът му беше мек, почти нежен и той говореше съвършен английски с едва доловим акцент. – Ако приемем, че лицето е било в Бразилия, което е твърде възможно, предвид казаното от вас, има само две места, където е било възможно да се укрие – джунглата или... някоя от фавелите .

- Фавела ? – повтори Пендъргаст.

— Да, сеньор Пендъргаст, предполагам, чували сте за тях. Те са един от нашите големи социални проблеми. Или по-скоро социални бичове. Укрепени гета, управлявани от наркотърговци, изолирани от останалата част на града. Крадат вода и ток от мрежите, имат си собствени закони, въвеждат собствена желязна дисциплина, защитават своите граници, убиват членове на съпернически банди, потискат живеещите там. Те са като малки корумпирани ленни владения, държави в държавата. Във фавелата няма полиция, няма охранителни камери. Човек, който има нужда, може да изчезне там вътре – и мнозина са го правили. Допреди няколко години около Рио имаше струпани безброй фавели . Обаче с наближаването на олимпийските игри правителството се задейства. БОПА – Полицейските спецчасти, и УПП – Умиротворителната полиция, започнаха да нахлуват във фавелите и една по една ги умиротворяват. Тази работа ще продължи, докато всички фавели не бъдат прочистени. – Азеведо направи пауза. – Всички без една, която нито военните, нито Умиротворителната полиция ще докоснат. Нарича се Cidade dos Anjos — Град на ангели.

— Защо се ползва със специално отношение?

Полковникът се усмихна мрачно.

— Това е най-голямата, най-буйна и най-силна от фавелите. Наркотърговците, които я ръководят, са безскрупулни и безстрашни. Нещо повече: по-миналата година нахлуха във военна база и си тръгнаха с хиляди оръжия и муниции. Картечници петдесети калибър, гранати, минохвъргачки, мини. Дори системи за изстрелване на ракети земя-въздух.

Пендъргаст се намръщи.

— Това е само още една причина мястото да се прочисти.

— Гледате на положението като външен човек. Фавелите воюват само една с друга, а не с цялата общност. Да се нахлуе сега в Града на ангелите би било твърде кърваво дело с големи загуби в жива сила от нашите военни и полицаи. Нито една друга фавела не би му отправила предизвикателство. С времето всички други фавели ще изчезнат. Защо тогава да се нарушава естественият ход на нещата? По-добре да имаш срещу себе си враг, когото познаваш, отколкото някой непознат.

— Човекът, от когото се интересуваме, изчезна в джунглата преди осемнайсет месеца – повтори Пендъргаст. – Аз обаче се съмнявам, че е останал дълго там.

— Е, тогава, господин Пендъргаст – каза агентът на ЦРУ, – изглежда имаме само един отговор как е успял господин Топенъс Ландбърг да остане невидим. – Тези думи бяха последвани от бледа усмивка.

Пендъргаст стана от стола си.

— Благодаря и на двама ви!

Полковник Азеведо го гледаше преценяващо.

— Господин Пендъргаст, боя се да предположа какъв ще бъде следващият ви ход?

— Моят дипломатически инструктаж ми забранява да ви придружавам – обяви агентът на ЦРУ.

Пендъргаст регистрира тези думи с просто кимване на глава, после се обърна към вратата.

— Ако беше някое друго място – каза полковникът, – щяхме де ви организираме военен ескорт. – Но не и ако влезете там. Единственото, което мога да ви предложа, е съвет: уредете делата си, преди да отидете там.

Пендъргаст лежеше на леглото в апартамента си в хотел „Копакабана Палас“ напълно облечен.

Светлините бяха угасени и макар да беше едва обед, в помещението беше много тъмно. През затворените прозорци и спуснатите щори се промъкваше едва доловимият рев на прибоя от плажа Копакабана и шумът от автомобилите по булевард „Атлантик“.

Докато лежеше съвсем неподвижно, го заля вълна от почти парализиращи тръпки, които го разтърсваха с все по-нарастваща мощ. Той затвори плътно очи, сви ръце в юмруци, опитвайки се със сила да накара тази внезапна и неочаквана атака да мине. След няколко минути пристъпът започна да отслабва. Обаче не изчезна напълно.

— Ще го овладея – измърмори Пендъргаст под нос.

В началото, когато за пръв път забеляза симптомите, той се беше надявал, че ще намери начин да се справи. Когато не откри отговори в миналото, започна да проучва настоящето с надеждата да открие методите на своя мъчител. Колкото по-добре разбираше дяволската сложност на заговора да бъде отровен обаче, толкова по-често размишляваше върху историята на своя праотец Езекия и обречената му жена и все повече осъзнаваше, че подобна надежда е жестока самоизмама. Онова, което сега го крепеше, бе желанието да види това разследване – все по-вероятно неговото последно – доведено до края, и то докато все още разполагаше с време.