Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Засега болката трябваше да остане.

Той тръгна да обикаля първия етаж. Разположението на помещенията в малката къща приличаше на онова в продълговатите постройки из делтата на Мисисипи – не по-широки от три метра стаи, разположени една след друга. Имаше гостна с маса, изпепелена до купчина въглени, изгорял диван, от който стърчаха почернели пружини. Полиестерно одеяло бе стопено върху бетона. Зад гостната имаше малка кухня с емайлирана газова печка с две горелки, издрана и очукана чугунена мивка, няколко стелажа и шкафове – всички отворени. Подът бе покрит със счупени порцеланови съдини, чаши и евтини полуразтопени прибори за хранене. Пушекът и пламъците бяха оставили странни, заплашителни шарки по тавана и стените.

Пендъргаст се спря на прага на кухнята и се опита да си представи как неговият син Олбън влиза в къщата и идва в това помещение; поздравява жена си, водят светски разговор; смеят се, обсъждат нероденото си дете и плановете за бъдещето.

Тази представа отказа да се оформи в главата му. Беше немислима. След минута-две изостави опитите.

Имаше толкова много безсмислени неща. Жалко, че главата му не беше съвсем ясна. Припомни си подробностите от разказа на Фабио. Олбън се скрива във фавелата, убива някакъв самотник и открадва неговата самоличност. Виж, това пò можеше да повярва. Олбън, който се вмъква в Съединените щати и задейства някакъв план за отмъщение срещу своя баща – в това също можеше лесно да повярва. Олбън, който организира преврат и превзема фавелата за своите собствени зли намерения. В това най-лесно можеше да повярва.

Трябва да благодариш на Олбън за това...

Обаче Олбън – любещ баща и семеен човек? Олбън, тайно женен за Ангела на фавелата? Виж, това не можеше да си представи. Нито пък Олбън като доброжелателен водач на гетото, който го освобождава от тиранията и довежда епоха на мир и благоденствие. Олбън със сигурност беше заблудил Фабио, както и всички останали.

Имаше още нещо, което Фабио каза: преди Олбън да отиде за втори път в Америка, планирал да се отбие в Швейцария.

Когато си спомни това, Пендъргаст почувства хлад въпреки потискащата горещина в развалините на къщата. Можеше да се сети само за една причина Олбън да се отбива в Швейцария. Но как е възможно да знае, че неговият брат Тристрам е под измислено име в пансион там? Пендъргаст се сети веднага за отговора: за човек с дарбите на Олбън беше проста работа да открие къде пребивава Тристрам.

Въпреки това Тристрам беше в безопасност. Пендъргаст го знаеше със сигурност, защото след смъртта на Олбън се беше погрижил за допълнителни мерки за сигурността на момчето.

Какво се е въртяло в главата на Олбън? Какъв е бил неговият план? Отговорите, ако въобще можеха да бъдат намерени, вероятно бяха тук, сред тези руини.

Пендъргаст се върна в предната част на къщата, до бетонното стълбище. Беше силно обгоряло, а перилата липсваха. Изкачи го внимателно, плъзгайки едната си ръка по стената, докато почернелите стъпала скърцаха заплашително под краката му. По време на пожара третият етаж беше рухнал върху втория, създавайки опасна бъркотия от изгорели мебели и овъглени, разцепени греди. На няколко места в покрива зееха дупки и през тях се виждаше синьото бразилско небе. Напредвайки през отломките, Пендъргаст установи, че на този етаж е имало три помещения: кабинет или нещо подобно; баня и малка спалня, която според някога приятните тапети и останките от детско креватче очевидно е била определена за детска. Въпреки обгорелите стени и напукания провиснал таван огънят се бе отнесъл по-приятелски с това помещение.

Спалнята на Даника – на Даника и Олбън, трябва да е била на третия етаж. От нея не беше останало нищо. Пендъргаст стоеше в сумрака на детската стая и размишляваше. Това помещение трябваше да свърши работа.

Чака там неподвижен в продължение на пет минути, които прераснаха в десет. След това, докато гримасничеше от болка, бавно легна на пода, без да обръща внимание на слоя пепел, въглени и мръсотия, които покриваха плочките. Кръстоса ръце на гърдите си и остави очите си да се стрелкат по стените и тавана, преди да ги затвори и да застине неподвижен.

Пендъргаст беше сред малкото практикуващи една езотерична психическа дисциплина, известна като Чонг Ран, и един от двамата й майстори извън Тибет. Продължителните години тренировка, подробното изучаване, познаването на други мозъчни упражнения като тези в „Изкуството на паметта“ от Джордано Бруно и „Деветте равнища на съзнанието“ – рядката брошура от XVII век на Александър Керим, бяха развили у Пендъргаст способността да изпада в състояние на пълно съсредоточаване. В него, напълно откъснат от действителния свят, той можеше да съчетае хиляди отделни факти, наблюдения, предположения и хипотези в съзнанието си. Чрез това обединяване и синтез беше способен да пресъздава случки в миналото и да се пренася на места и сред хора, изчезнали отдавна. Това упражнение често водеше до удивителни прозрения, които не можеха да се постигнат по никакъв друг начин.