Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Добре ли се отнасят с теб?

— Да, напълно. Храната е отлична. Всеки ден ходя на разходка в планината. Но те през цялото време се въртят около мен. Нямам приятели и е скучно. В училището „Мер Еглиз“ беше по-хубаво. Нека се върна там, татко!

— След известно време. – Пендъргаст замълча. – След като се погрижа за едни неща.

— Какви неща?

— Няма за какво да се притесняваш. Слушай, Тристрам, трябва да те питам нещо. Да ти се е случвало нещо необичайно, откакто се видяхме за последен път?

— Необичайно? – повтори Тристрам.

— Нещо необикновено. Може би някакви писма? Телефонни обаждания? Неочаквани посещения?

Когато чу това, Тристрам го изгледа с празен поглед. Поколеба се, после безмълвно поклати глава.

— Не.

Пендъргаст го гледаше внимателно.

— Лъжеш.

Тристрам не отговори и остана с поглед, вперен в земята.

Пендъргаст си пое дълбоко дъх.

— Не зная как да ти го кажа. Брат ти е мъртъв.

Тристрам трепна.

— Олбън? Мъртъв? – мина той на немски.

Пендъргаст кимна.

— Как?

— Беше убит.

В стаята стана много тихо. Шокиран, Тристрам стоеше втренчен в нищото, после погледът му отново потърси пода. Сълза се събра в ъгъла на окото и боязливо се търкулна по бузата му.

— Тъжен ли си? – попита Пендъргаст. – След като се отнесе така с теб!

Тристрам поклати глава.

— Той ми беше брат.

Пендъргаст силно се трогна от тези думи. Беше и мой син . Чудеше се защо изпитва толкова малко съжаление за смъртта на Олбън, защо не притежава съчувствието на своя син.

Когато се отърси от тези мисли, видя, че Тристрам го гледа със своите тъмносиви очи.

— Кой го направи?

— Не зная. Опитвам се да разбера.

— Нужно е било много... за да се убие Олбън.

Пендъргаст не отговори. Чувстваше се неловко от вперения в него поглед на Тристрам. Нямаше никаква представа как да бъде баща на това момче.

— Татко, болен ли си?

— В момента се възстановявам от пристъп на малария, която хванах при последните си пътувания, нищо повече – отговори той бързо.

Помещението отново потъна в тишина. Тристрам, който по време на разговора се беше въртял около баща си, се върна на мястото си зад писалищната маса и седна. Имаше вид на човек, който се бори със себе си.

— Да. Излъгах. Има нещо, което трябва да ти кажа. Обещах му, но щом е мъртъв... мисля, че трябва да знаеш.

Пендъргаст остана безмълвен.

— Татко, Олбън дойде да ме види.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Още бях в „Мер Еглиз“. Разхождах се в подножието на планините. Беше там на пътеката преди мен. Каза, че ме е чакал.

— Продължавай – подкани го Пендъргаст.

— Изглеждаше различно

— В какъв смисъл?

— По-стар. По-слаб. Тъжен. И начинът, по който ми говореше... не беше както преди. Нямаше го... нямаше... – Той разпери ръце и продължи на немски: – Презрението.

— Презрението – каза Пендъргаст думата на английски.

— Точно така.

— Каза, че отива в Съединените щати.

— Каза ли защо?

— Да. Каза, че отива да... поправи едно зло. Да спре нещо ужасно, което бил задвижил.

— Това ли бяха точните му думи?

— Да. Аз не разбрах какво иска да каже. Да поправи едно зло? Да спре нещо ужасно? Помолих го до обясни, но той отказа.

— Какво друго каза?

— Поиска да обещая, че няма да ти казвам за посещението му.

— Това ли е всичко?

Тристрам замълча.

— Имаше още нещо.

— Да?

— Каза, че е дошъл да ми иска прошка.

— Прошка? – повтори Пендъргаст силно изненадан.

— Да.

— А ти какво му отговори?

— Простих му.

Пендъргаст стана. С нещо като пристъп на отчаяние осъзна, че психическото объркване и болката се връщат.

- Как ти поиска прошка? – попита той рязко.

— Разплака се. Беше като луд от мъка.

Пендъргаст поклати глава. Това разкаяние искрено ли е било, или някакъв жесток номер, който Олбън е разиграл на своя наивен брат?

— Тристрам – каза той, – преместих те тук след убийството на твоя брат, за да си в безопасност. Опитвам се да намеря убиеца. Трябва да останеш тук, докато реша случая и... се погрижа за разни неща. Щом това стане, се надявам да не искаш да се връщаш в „Мер Еглиз“. Надявам се, че ще поискаш да дойдеш в Ню Йорк и да живееш... – той се поколеба – със семейството.

Очите на младежа се ококориха, но той нищо не каза.

— Ще ти се обаждам или ще поддържаме връзка чрез Констънс. Ако имаш нужда от нещо, обади се или пиши. – Приближи се към Тристрам, целуна го леко по челото и се обърна да си върви.

— Татко? – каза момчето.