Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Сега насочи вниманието си към мъжа. Беше добре сложен, а лицето му, разбира се, познато. Не приличаше на престъпник, но това не изненада особено лейтенанта, след като е имал куража да се представя за учен, и то толкова убедително, че бе успял да заблуди Марсала. За това се изискваше както интелигентност, така и самоувереност. Обаче външният му вид беше в странно противоречие с неговото изражение. Харизматичните черти, толкова добре познати от словесния портрет на Бономо, изглеждаха разкривени от някакъв тайнствен вътрешен диалог. Зачервените му очи оглеждаха помещението – вяло като на наркоман, без да се спират на мъжа срещу него. Окованите му в белезници ръце бяха скръстени в защитна поза на гърдите. Д’Агоста забеляза, че се полюшва леко напред-назад на стола.

— Аз съм лейтенант Д’Агоста от отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция – започна той, извади бележника и го сложи пред себе си. Вече му бяха прочели правата, така че нямаше нужда да минава през цялата процедура. – Този разпит се записва. Бихте ли казали името си за протокола?

Мъжът не отговори, продължавайки едва доловимо да се поклаща напред-назад. Сега очите му се стрелкаха насам-натам по-целенасочено, челото беше сбръчкано, сякаш търсеше нещо забравено – или може би загубено.

Д’Агоста се опита да привлече вниманието му:

— Извинете! Ало?

Очите на мъжа най-накрая се спряха на него.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за убийство, извършено преди две седмици в нюйоркския Музей по естествена история.

Мъжът го гледаше невъзмутимо, после отмести поглед.

— Кога бяхте за последен път в Ню Йорк?

— Лилиите – отговори мъжът. Гласът му беше изненадващо висок и музикален за толкова едър мъж.

— Какви лилии?

— Лилиите – повтори мъжът с глас, пълен с копнеж и болезнена мечтателност.

— Какво за тези лилии?

- Лилиите — натърти мъжът и очите му се стрелнаха обратно към лейтенанта, предизвиквайки удивлението му.

Луда работа.

— Името Джонатан Уолдрън познато ли ви е?

— Миризмата – каза мъжът, а копнежът в гласа му сякаш се беше засилил. – Прекрасната миризма – ароматът на лилии. Няма го. Сега... мирише ужасно. Отвратително.

Д’Агоста се вторачи в мъжа. Симулираше ли?

— Знаем, че сте си присвоили самоличността на професор Джонатан Уолдрън, за да си осигурите достъп до един скелет в Музея по естествена история. Работили сте с техника от Остеологическия отдел в музея на име Виктор Марсала.

Мъжът изведнъж замлъкна.

Д’Агоста се наклони към него, преплитайки пръсти.

— Ще мина направо на същността. Мисля, че вие сте убили Виктор Марсала.

Полюшването спря. Очите на мъжа се отместиха от лейтенанта.

— Всъщност знам , че вие сте го убили. И сега, когато вече разполагаме с вашето ДНК, ще потърсим съответствие с ДНК от местопрестъплението. И ще го намерим.

Мълчание.

— Какво направихте с бедрената кост, която откраднахте?

Мълчание.

— Знаете ли какво мисля? Мисля, че е най-добре да си намерите адвокат. И то бързо.

Мъжът беше застинал неподвижен като статуя. Д’Агоста си пое дълбоко дъх.

— Чуйте – започна той, усилвайки заплахата в гласа си, – затворен сте тук, защото сте нападнали федерален агент. И това не е най-лошото. Аз съм тук, защото Нюйоркската полиция ще поиска екстрадицията ви в прекрасния щат Ню Йорк за предумишлено убийство. Имаме очевидци. Имаме ви и на видеозапис. Ако не започнете да сътрудничите, ще се озовете в такива дълбоки лайна, че и с кран няма да може да ви измъкнат. Последна възможност.

Сега мъжът оглеждаше стаята за разпити така, сякаш напълно беше забравил присъствието на Д’Агоста.

Лейтенантът изпита силна умора. Мразеше такива разпити – с повтаряне на въпросите и магарешкото упорство на заподозрените. А този тип изглеждаше напълно мръднал. Беше сигурен, че това е техният човек. Сега трябваше просто да изградят случая и без признание.

Вратата се отвори и когато лейтенантът вдигна очи, видя черната фигура на Пендъргаст да стои на прага. Той направи жест, с който сякаш искаше да попита: Ще имаш ли нещо против да опитам аз?

Д’Агоста взе бележника си и стана. Разбира се — гласеше свиването на рамене в отговор, - разбий си главата.

Той отиде в съседната стая за наблюдение и седна до Спандау. Загледа как Пендъргаст се настанява удобно на един от столовете срещу заподозрения. Употреби сякаш безкрайно много време да си оправя вратовръзката, да закопчава копчетата на сакото, да оглежда маншетите на ризата, да оправя яката. Най-накрая се наклони, опря лакти на масата и положи длани на нея с опрени на издраскания плот връхчета на пръстите. За кратко пръстите барабаняха в нервен ритъм, после, когато успя да се съвземе, ги сви в дланите си. И когато Д’Агоста вече си мислеше, че ще се пръсне от натрупаното нетърпение, Пендъргаст заговори със своя мелодичен, любезен глас.