Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— В моя край се смята за непростима грубост да не наричаш човека с истинското му име – започна той. – Последния път, когато се срещнахме, вие не изглеждахте склонен да кажете това име. Име, което знам, че не е Уолдрън. Променихте ли решението си?

Мъжът го гледаше, но не отговори.

— Добре. Тъй като ненавиждам грубостта, ще ви дам име по мой избор. Ще ви наричам Немо, което на латински, както може би знаете, означава „никой“.

Това не предизвика никаква реакция.

— Господин Немо, не искам да прахосам толкова време за посещението си днес, колкото за предишното. Така че нека бъдем кратки. Готов ли сте да ми кажете кой ви нае?

Мълчание.

— Готов ли сте да ми кажете целта да бъдете нает или целта на странния капан?

Мълчание.

— Ако не желаете да предоставите имена, готов ли сте поне да ми кажете какъв беше очакваният резултат от цялата операция?

Мълчание.

Пендъргаст погледна театрално златния си часовник.

— От мен зависи дали ще бъдете съден в щатски или федерален съд. С избора си да говорите с мен или не, избирате и между остров Райкърс или затвора с максимална сигурност във Флорънс, Колорадо. Райкърс е адът на земята, а ЗМС „Флорънс“ е ад, какъвто и Данте не би могъл да си представи. – Той погледна мъжа с особена настойчивост. – Обзавеждането на килиите е излято от бетон. Душът е с таймер, който го пуска три пъти седмично в пет сутринта за точно три минути. От прозореца можеш да виждаш само бетон и небе. Имаш право на един час „упражнения“ в бетонна дупка. В ЗМС „Флорънс“ има хиляда и четиристотин стоманени врати с дистанционно управление и е заобиколен от сензори за натиск и множество шестметрови огради с бодлива тел отгоре. Там самото ви съществуване ще престане да съществува за аналите на историята. Ако не говорите с мен в момента, наистина ще се превърнете в „никой“.

Пендъргаст замълча. Мъжът се размърда на мястото си. Д’Агоста, който гледаше пред едностранното стъкло, вече се убеди напълно, че мъжът е луд. Никой със здрав разум не би могъл да устои на разпит с подобна насоченост.

— В ЗМС „Флорънс“ няма лилии – тихо добави Пендъргаст. Д’Агоста и Спандау се спогледаха учудено.

— Лилии – бавно каза мъжът, все едно опитваше вкуса на думата.

— Да. Хубаво цвете, не мислиш ли? С такъв деликатен, изискан аромат.

Мъжът се прегърби. Пендъргаст най-накрая беше привлякъл вниманието му.

— Обаче аромата вече го няма, нали?

Мъжът изглеждаше напрегнат. Поклати бавно глава наляво-надясно.

— Не, аз бъркам. Лилиите още са там, поне така казахте. Обаче нещо не е наред с тях.

— Смърдят – измърмори мъжът.

— Да – потвърди Пендъргаст с тон, представляващ странна смесица от съчувствие и подигравка. – Нищо не мирише по-гадно от гниещи цветя. Каква воня изпускат!

Пендъргаст неочаквано беше повишил тон.

— Излизай от носа ми! – изпищя мъжът.

— Не мога – отговори Пендъргаст, а тонът му рязко се беше снишил до шепот. – В килията си в ЗМС „Флорънс“ няма да имате лилии. Обаче вонята ще остане. И ще се усилва с гниенето. Докато не...

С изненадващ животински рев мъжът скочи от стола и се хвърли през масата към Пендъргаст. Ръцете в белезници бяха като ноктите на хищник, очите, разширени от смъртоносна ярост, а от устата му пръскаха слюнки и пяна, докато виеше. Агентът стана и се дръпна от линията на атаката с бързината на тореадор; двамата надзиратели пристъпиха напред с насочени електрошокове и откриха огън. Бяха нужни три изстрела с тазерите, за да го укротят. Накрая лежеше прострян на масата, потрепващ спазматично. Малки облачета дим се носеха нагоре към микрофона и осветлението на тавана. Пендъргаст стоеше отстрани и оглеждаше мъжа с безпристрастен поглед. След това се обърна и излезе от стаята за разпити.

Миг по-късно влезе в съседната стая за наблюдение, бръсвайки от рамото си мъхче, а по лицето му се изписа раздразнение.

— Е, Винсънт – каза той, – не виждам смисъл да оставаме повече тук. Как се казваше? Боя се, че на нашия приятел... му хлопа главата?

— Хлопа дъската.

— Благодаря. – После се обърна към Спандау. – Господин Спандау, благодаря още веднъж за неоценимата ви помощ. Моля да ми съобщите, ако това бълнуване свърши.

Спандау стисна протегнатата му ръка.

— Непременно.

Когато двамата излязоха от затвора, Пендъргаст извади мобилния си телефон и започна да набира.

— Притесних се, че ще се наложи да се върнем с късния полет в Ню Йорк – обясни той. – Обаче нашият приятел се оказа толкова неотзивчив, че можем да хванем и по-ранен полет. Ако нямаш нищо против, сега ще проверя. Днес повече нищо не можем да измъкнем от него, а може би никога няма да успеем.