Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Пендъргаст стана от стола си. Всички погледи се извиха към него, обаче той просто приглади предницата на ризата си и седна обратно на стола, макар пръстите му да потреперваха леко.

Д’Агоста точно се готвеше да каже още нещо, но замълча. Връзката между всички тези събития бе започнала да се очертава от само себе си в главата му. Обаче тя беше толкова странна и ужасна, че не можа да се насили да я обмисли сериозно.

В този момент вратата на оръжейната се отвори и влезе госпожа Траск.

— Сър, търсят ви по телефона – съобщи тя на Пендъргаст.

— Помоли ги да оставят съобщение.

— Извинете, но е от Индио, Калифорния. Мъжът каза, че е спешно.

— О. – Пендъргаст стана и тръгна към вратата. Обаче преди да стигне до средата на помещението, се спря.

— Госпожице Грийн – каза той, обръщайки се към Марго, – онова, което обсъдихме тук, е крайно деликатно. Затова си мисля, че няма да сметнете за погрешно, ако ви помоля да не го разгласявате пред никого.

— Както казах, можете да разчитате на мен. А и вече на практика поискахте да се закълнем да пазим в тайна тази вечер.

Пендъргаст кимна.

— Да, да – потвърди той. – Точно така. – И след като спря за кратко очи на всеки от тримата, седнали около масата, последва госпожа Траск, излезе от помещението и затвори вратата след себе си.

Когато по източна магистрала 10 наближиха град Индио, Д’Агоста погледна с любопитство през прозореца на автомобила на щатския отдел „Затвори“. Беше идвал в Калифорния само веднъж, когато беше на девет и родителите му го бяха довели да види „Дисниленд“. Имаше мимолетни спомени от палми, украсени със скулптури басейни, чисти, широки булеварди, окичени с пълни с цветя кашпи, Матерхорн и Мики Маус. Обаче това – задният двор на щата – беше истинско откровение. Всичко беше кафяво и изсъхнало, напечено като в ада, със странни храсти, закърнели дървета и голи хълмове. Не можеше да разбере как е възможно някой да живее в тази забравена от Бога пустиня.

Пендъргаст, който седеше до него на задната седалка, се размърда.

— Веднъж вече си се опитвал да накараш този тип да говори. Някакви нови идеи? – попита Д’Агоста.

— Научих нещо... ъъъ... ново от снощното обаждане по телефона. Обади ми се старшият надзирател на затвора в Индио. Изглежда нашият приятел в ареста се е разприказвал.

— Наистина? – Д’Агоста отново се загледа през прозореца. Напълно характерно за Пендъргаст – да крие това зрънце информация до последния момент. Но дали не бърка? По време на ранния полет агентът беше мълчалив и раздразнителен, което Д’Агоста отдаде на недостатъчния сън.

Калифорнийският щатски затвор в Индио беше дълга, ниска, мрачна сграда. Ако не бяха наблюдателните кули и трите реда стени с бодлива тел отгоре, които я опасваха, можеше да мине за няколко постройки на „Метро“, свързани помежду си. Пред стените стърчаха няколко групички тъжни палми с увиснали от безмилостното слънце листа. Влязоха през главната врата, прекараха ги през поредица контролни постове, докато накрая се озоваха пред официалния вход. Тук слязоха от колата. Д’Агоста запремигва на слънцето. Беше буден вече седем часа и фактът, че беше само девет часът калифорнийско време, беше доста объркващ.

Тъмнокос мъж със слабо телосложение ги чакаше зад вратата. Когато Пендъргаст влезе, мъжът протегна ръка.

— Специален агент, радвам се да ви видя отново.

— Господин Спандау, благодаря, че се свързахте с мен толкова бързо. – Пендъргаст се обърна, за да ги представи един на друг. – Джон Спандау, старши надзирател. А това е лейтенант Д’Агоста от Нюйоркската полиция.

— Лейтенант. – Спандау се здрависа и с него, после поеха надолу по коридора.

— Както споменах снощи по телефона – обясни Пендъргаст на Спандау, – затворникът е заподозрян и за неотдавнашно убийство в Ню Йорк, което лейтенантът разследва. – Той замълча, докато преминат поредния контролен пост. После добави:

— Лейтенантът би искал първи да го разпита.

— Чудесно. Казах ви, че говори, обаче в думите му няма много смисъл – отговори Спандау.

— Нещо друго за отбелязване?

— Станал е неспокоен. По цяла нощ обикаля килията си. Не се храни.

Въведоха Д’Агоста в типична стая за разпити. Пендъргаст и Спандау отидоха да заемат места в съседното помещение зад еднопосочното стъкло.

Д’Агоста остана прав. Няколко минути по-късно резето беше дръпнато и вратата се отвори. Влязоха двама надзиратели, а между тях мъж в затворнически гащеризон. На едната му китка имаше гипсова превръзка. Д’Агоста изчака надзирателите да го настанят на самотния стол от другата страна на масата, а сам седна до вратата.