Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Мамка му. С рязко движение се отблъсна от екрана. Стига толкова. Утре сутринта ще иде при Сингълтън, ще яде лайна и ще целува задника му, ще се кланя и ще направи всичко нужно, за да му бъде възложено онова касапско убийство в Горен Ийст Сайд.

В този момент се закова на място. После се втурна обратно към стола си пред екрана, вторачен напрегнато в него. Гледа в продължение на може би трийсет секунди, после с треперещи от нетърпение пръсти натисна бутона „назад“, след това загледа видеозаписа отново, почти залепил очи за екрана. Върна го отново и пак го пусна. Повтори операцията.

— Майчице Божия – прошепна той.

На екрана беше фалшивият учен.

Хвърли поглед на Бономовия словесен портрет, залепен отстрани на екрана на Хименес, после отново към екрана. Нямаше съмнение, че това е той. Носеше лек тренчкот, черни панталони и гумени маратонки без връзки. От онези, които не вдигат шум, когато ходиш. Човек не би казал, че това е стандартното облекло на учен. Д’Агоста го видя как влезе през входната врата, огледа се – очевидно забеляза местоположението на камерите, плати входната такса, после мина през пропуска и прекоси ротондата в обратна посока на обичайния поток от посетители, преди да изчезне от поглед. Д’Агоста пусна записа още веднъж, възхищавайки се на хладнокръвието, на едва ли не арогантния бавен ход на мъжа.

Божичко! Това е! Развълнуван, той се обърна да обяви своето откритие, когато забеляза черния силует, застанал зад него.

— Пендъргаст! – възкликна с изненада.

— Винсънт. Разбрах от госпожа Траск, че си... ъъъ... си ме търсил. Спешно. – Пендъргаст оглеждаше помещението и светлите му очи попиваха атмосферата. – Места в ложата на космическия театър. Колко вдъхновяващо. Кажи ми, моля, какво става?

В радостната си възбуда Д’Агоста забрави по-раншното си раздразнение срещу агента.

— Открихме го!

— Господ?

— Не, не, фалшивият доктор Уолдрън. Точно тук!

По лицето на Пендъргаст се мярна нещо, което можеше да мине за нетърпение.

— Фалшивият кой? Не разбирам.

Хименес и Конклин се надвесиха над монитора на детектива, докато той обясняваше.

— Помниш ли, че последния път, когато беше тук, се чудеше за гостуващия учен, с който Виктор Марсала е работил? Е, неговите документи излязоха фалшиви. Погледни тук: открих как влиза в музея в шестнайсет и двайсет същия следобед, когато е бил убит Марсала!

— Колко интересно – подхвърли Пендъргаст с досада в гласа, след като вече се бе насочил към вратата. Изглежда беше изгубил всякакъв интерес към случая.

— Направихме словесен портрет. Сравни го с човека на екрана. – Д’Агоста отлепи портрета от компютъра на Хименес и му го подаде. – Съвпадение. Виж сам.

— Радвам се, че случаят се развива добре – Пендъргаст наближи още вратата. – Съжалявам, но вниманието ми сега е напълно заето с нещо друго. Обаче съм уверен, че случаят е в добри ръце...

Агентът замълча, за да си поеме дъх, и тогава погледът му падна върху портрета, който Д’Агоста му подаваше. Гласът му заглъхна и той се закова на място. В помещението настъпи пълна тишина, а лицето на Пендъргаст стана бяло като на мъртвец. Той протегна ръка, взе листа, а хартията леко шумолеше, докато го оглеждаше внимателно. След това се отпусна на празния стол, облегнат на стената, като все още стискаше листа и го гледаше много напрегнато.

— Бономо свърши страхотна работа – отбеляза Д’Агоста. – Сега остава само да намерим кучия син.

Няколко мига Пендъргаст не отговори нищо. Когато го направи, гласът му беше нисък, гробовен, все едно излиза от ковчег.

— Наистина, забележителна прилика – съгласи се той. – Но няма нужда да бъде издирван.

Това накара Д’Агоста да наостри уши.

— Какво искаш да кажеш?

— Наскоро се запознах с този господин. Всъщност съвсем наскоро. – После ръката, която държеше листа със словесния портрет се отпусна бавно, а листът полетя и се приземи на прашния под.

Лейтенант Д’Агоста никога преди не беше влизал в оръжейната на Пендъргастовата къща на „Ривърсайд Драйв“. Там имаше толкова помещения, които не беше виждал – това място сякаш нямаше край. Тази стая обаче беше особено приятна изненада. Баща му беше запален колекционер на антикварни оръжия и Д’Агоста бе наследил до известна степен този интерес от него. Когато огледа наоколо, установи, че Пендъргаст притежава някои наистина редки екземпляри. Помещението не беше голямо, но бе обзаведено луксозно. Стените бяха с ламперия от палисандрово дърво и съответстващи й декоративни тавани. Два големи гоблена, очевидно много стари, висяха един срещу друг. Останалата част от стените бе заета от вградени шкафове със заключени стъклени врати, в които имаше удивително количество класическо оръжие. Нито едно не изглеждаше по-скорошно от времето на Втората световна война. Имаше „Лий-Енфийлд“ .303 и един „Маузер“, модел 1893. И двете оръжия в отлично състояние; рядък „Люгер“, калибър .45; една карабина за слонове „Уесли Ричардс“, калибър .577, „Нитро Експрес“ с инкрустиран със слонова кост приклад; револвер „Колт“ с единично действие, излязъл сякаш от Дивия запад, със седем резки на чирените; имаше още много пистолети, пушки и карабини, чиито марки Д’Агоста не знаеше. Той минаваше от шкаф на шкаф, оглеждаше съдържанието и току подсвирваше одобрително под нос.