Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Докато потискаше прозявката си, огледа сумрачните пространства на музейния Център за видеонаблюдение. Всъщност това не беше истинският Център за видеонаблюдение – името на помещението беше „Поддръжка на планетариума“. То подслоняваше компютрите, софтуера и драйвърите на мрежовите устройства за съхранение на данни и снимковите сървъри, които движеха куполното видео в сърцето на музейния планетариум. Помещението беше сбутано в един от ъглите на шестия етаж, близо до горната част на купола на планетариума – оттам и извитото стъкло в далечната стена. Доколкото Д’Агоста можеше да види, макар музеят да беше доста активен в инсталирането на камери за видеонаблюдение, на никого не беше хрумнало, че може би записите ще трябва да бъдат гледани по-късно. Затова компютрите, които би трябвало да се използват за целта, бяха прехвърлени в редиците на подкрепящите планетариума. А технологията за връщане назад и преглеждане на тези записи беше заета от планетариумните компютри – без съмнение представата на някой дребен бюрократ за икономии.

Проблемът беше, че през работното време на музея светлината трябваше да бъде приглушена до степен, че беше почти тъмно. Иначе щеше да прониква през еднопосочното стъкло в купола и да развали илюзията на туристите, насядали по местата си долу. Всички монитори на компютрите за гледане на записите от охранителните камери стояха със задната си част към този единствен прозорец. Освен това беше претъпкано: Д’Агоста и двама от неговите детективи – Хименес и Конклин, на практика трябваше да седят един върху друг, докато работеха на трите налични работни станции за преглед на записите. Д’Агоста беше тук вече от часове, вторачен в малкия зърнист екран, и зад очните му ябълки бе започнало да се заражда гадно главоболие. Нещо обаче го тласкаше напред – страхът, че ако няма попадение във видеозаписите, случаят отново ще „изстине“.

Изведнъж тъмното помещение бе залято от експлозия на ярка светлина – в планетариума зад стъклото и под тях току-що се беше случил Големият взрив. Д’Агоста не трябваше да се изненадва – в края на краищата, нали беше чул въведението преди около минута, обаче отново бе изненадан и скочи на крака. Затвори очи, но вече беше късно – зад спуснатите си клепачи виждаше лудо танцуващи звезди.

— Мамка му! – чу да казва Конклин.

В този момент претъпканото място се изпълни с гръмовна музика. Той остана неподвижно на мястото си, докато звездите не изчезнаха и шумът от музиката не намаля. Тогава отвори отново очи, примигна и опита да се съсредоточи върху екрана пред себе си.

— Нещо? – попита той.

— Не – поклати Конклин глава.

- Nada — се обади Хименес.

Още докато го задаваше, знаеше, че въпросът е глупав – в мига, когато видеха нещо, щяха да дадат знак. Въпреки това го зададе с тайната надежда, че изричайки го, може да накара желаното да се случи.

На записа, който гледаше, се виждаше главният вход към зала „Морски живот“ между пет и шест вечерта в събота, 12 юни – деня, когато Марсала е бил убит. Записът свърши, без да види нещо интересно. Затвори прозореца с мишката, потърка отново очи и задраска съответния ред в бележника, който стоеше между него и Хименес. След това кликна, за да отвори охранителната програма и избере поредния още негледан запис. С видима неохота избра следващото видео от поредицата за зала „Морски живот“, камера за видеонаблюдение срещу главния вход, от 18 до 19 часа, отново на 12 юни. Започна да преглежда записа. Първо с реална скорост, след това на двойна, а когато фоайето се опразни – на максимална.

Нищо.

След като задраска и този запис в тефтера, избра за разнообразие запис от камера, която покриваше южната част на голямата ротонда от 16 до 17 часа. С опитна ръка върна записа в началото, щракна дисплея в режим пълен екран, след това пусна записа с нормална скорост. На екрана се събуди за живот ротондата, гледана от птичи полет, потоци хора се движеха от дясно наляво по екрана. Краят на работното време наближаваше и те се носеха на тълпи към изходите. Д’Агоста разтърка очи и се вгледа по-внимателно, решен да се съсредоточи въпреки скапаните условия. Различаваше пазачите по техните постове, гидовете и знаменцата, които размахваха, докато си пробиваха път през тълпите; доброволците на информационния щанд, които започваха да прибират за през нощта картите, дипляните и надписите, с които молеха за дарения.

Гръмотевичният рев на планетариума избухна иззад далечната стена. От публиката се понесоха викове и ръкопляскания: в момента земята беше започнала да се образува – цялата струяща пламъци, цветни корони и огнени топки. Дълбоките баси на орган така разтърсиха стола на лейтенанта, че той едва не падна.