Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Щом спомена името на Фрисби, лицето на Марго помръкна.

— Как се справяш? – попита Д’ Агоста. – Имам предвид с мястото и всичко останало. Зная, че не ти е леко.

— Справям се добре.

— Фрисби тормози ли те?

— Мога да се оправя с Фрисби.

— Не искаш ли да поговоря с него?

— Благодаря, но няма да помогне. От сблъсъка с него нищо няма да спечеля. По-скоро мога да загубя всичко. Музеят е истинско змийско гнездо. Ако човек не се набива на очи, всичко ще е наред. – Тя направи пауза. – Виж, има нещо друго, за което бих искала да поговорим.

— Слушам.

Макар да бяха сами, Марго сниши глас.

— Помниш ли, че накарахме Сандовал да провери документа за приемане на скелета в музея?

Д’Агоста кимна, но не можеше да си представи къде ще ги отведе всичко това.

— И когато научихме името на препаратора – доктор Паджет, Сандовал възкликна: „А, този ли“.

— Продължавай.

— Тогава ми се стори странно. Затова днес попитах Сандовал. Подобно на много музейни работници, той обича да колекционира стари музейни слухове и клюки. Както и да е. Разказа ми, че този Паджет – куратор в Остеологическия отдел преди много години – имал жена, която взела, че изчезнала. Имало малък скандал. Трупът така и не бил намерен.

— Изчезнала? – възкликна лейтенантът. – Как така? Какъв скандал?

— Не знаеше.

— И ти ли мислиш онова, което си мисля аз?

— Вероятно, и направо ме побиват тръпки от това.

В Службата по транспортни безо пасност (СТБ) лейтенант Питър Англър седеше на едно издраскано бюро, отрупано с бумаги. Отвън пред единствения прозорец на помещението непрекъснат поток от самолети профучаваха с рев по писта 4L-22R на летище „Джон Ф. Кенеди“. Вътре в стаята беше почти толкова шумно: офисите на СТБ гърмяха от звънящи телефони, тракащи клавиатури, тряскане на врати и нерядко от яростни викове и протести. Точно отсреща един набит тип от Картахена беше подложен – виждаше се, защото вратата беше по-скоро отворена, отколкото притворена – на телесен обиск.

Как беше онзи стих на Софокъл от „Едип цар“? „Как страшно е да знаеш там, където не помага мъдрост!“ [20] Софокъл. Едип цар. Първи епизод. Превод: Ал. Ничев. - Б. ред. Англър отново сведе очи към документите, разхвърляни по бюрото.

Тъй като нямаше кой знае колко друга работа, хората му бяха заети да проучват многото начини, по които Олбън би могъл да влезе в страната. Разполагаха с едно безспорно доказателство: преди да се озове мъртъв пред входна врата в Ню Йорк, последното известно местонахождение на Олбън беше Бразилия. Затова Англър беше изпратил екипи в местните летища, гара „Пен“ и в Автогарата на Пристанищната управа [21] Най-голямата автогара в САЩ е собственост на Пристанищната управа на Ню Йорк и Йю Джърси. - Б. пр. , за да търсят всякакви доказателства за негови възможни пътувания.

Англър се протегна за купчина хартия. Пътнически манифести: списъци на хора, които бяха влезли в страната от Бразилия през последните няколко месеца с полети през „Джон Ф. Кенеди“. Беше един от много манифести, дебел около два сантиметра и половина. Търсене на доказателства? Направо се валяха в „доказателства“ – очевидно безполезни и отвличащи вниманието им. Хората му преглеждаха същите списъци в търсене на известни престъпници, с които Олбън може би се беше сдружил, проверявайки всичко, което им се стореше дори и леко подозрително или необичайно.

Той самият само проверяваше – с часове прехвърляше страница след страница, в очакване нещо, каквото и да е, да привлече вниманието му.

Англър знаеше, че не мисли като обикновените ченгета. У него доминираше дясното полукълбо на мозъка и винаги беше нащрек за онзи интуитивен тласък, онази странна връзка, която един по-ортодоксален, по-логичен подход би пропуснал. Тази нагласа му беше служила много пъти добре. Затова продължаваше да прелиства страниците и да чете имената, без да знае какво търси. Защото знаеха едно и то беше, че Олбън не е влязъл в страната под своето собствено име.

Хауърд Милър

Диего Кавалканти

Биатриз Кавалканти

Роджър Тейлър

Фриц Цимерман

Габриел Азеведо

Педро Алмейда

Докато четеше, го споходи мимолетното усещане – и то не за първи път, – че някой беше провел това търсене преди него. Причината? Дреболии: лекото безредие сред документите, които нямаше защо да бъдат разбъркани; папки, които имаха вид на наскоро прелиствани, и няколко души, които имаха смътния спомен за човек, задавал същите въпроси преди шест месеца или година.