Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Вятърът плачеше и виеше, чорлеше косата му и си играеше с реверите на сакото. Само за миг от сухия въздух лъхна приятният аромат на лилии.

След като обърна гръб на мината, Пендъргаст продължи в северна посока и измина километър и половина до предградията на призрачния град Солтън Палмс. Изглеждаше точно както вчера: счупени улични лампи, разрушени къщи, зеещи прозорци, ръждясващи птичи бани, празни плувни басейни. Обаче струпаната надве-натри барака с покрив от насмолена хартия, която стърчеше в южния край на града, беше изчезнала.

Пендъргаст отиде до мястото, където беше стояла – там, където вчера беше почукал на грубата врата и разговарял с Кают. Сега нямаше нищо освен боклуци и ивици изсъхнала трева.

Човек имаше усещането, че курортът и мината са си стояли там непосещавани и недокоснати от години. Все едно възрастният човек и неговите безполезни вещи никога не са съществували.

Все едно всичко е било сън.

В продължение на десетина-петнайсет минути Пендъргаст се поклащаше, мъничко неустойчив, докато вятърът не му даваше мира и го дърпаше за глезените. След това се обърна и закрачи на юг през пясъка, солта и праха към наетата кола.

— Да – каза младши кураторът. – Помня го, разбира се. Работи с Марсала преди може би два месеца. Той и Марсала изглеждаха като приятели, което беше много необичайно.

— Значи човекът на екрана прилича на него? – попита Бономо.

— Почти напълно, освен... – Младшият куратор се вторачи в екрана. – Струва ми се, че челото му беше малко по-широко. Може би около слепоочията.

Бономо се зае с магиите на програмата „Компютърно проектиране на самоличност“.

— Така ли?

— Още малко – каза кураторът с нарастваща увереност в тона. – И по-високо.

Още магии.

— Как е така?

— Да, перфектно.

— Перфектно? Наистина?

— Да.

— Нашата цел е да доставим удоволствие – заяви Бономо, избухвайки в присъщия си гръмогласен смях.

Д’Агоста наблюдаваше тази размяна на реплики развеселен. Те обикаляха Остеологическия отдел и разговаряха с всеки, който си спомняше да е виждал Марсала с „учения“, комуто беше помагал. Това позволи на Бономо да подобри портрета, който беше създал вчера, увеличавайки още повече приликата. Сега, когато разполагаха с портрет, Д’Агоста беше достатъчно оптимист да започнат преглед на записите от охранителните видеокамери със софтуера за разпознаване. Интересуваха го основно две дати: денят, в който Марсала беше умрял, и денят, когато беше поръчал експоната за гостуващия учен.

Д’Агоста отметна с „чавка“ името на младшия куратор и те продължиха надолу по коридора. Когато стигнаха при друга набелязана млада научна сътрудничка, която беше виждала фалшивия учен, Д’Агоста я запозна с Бономо и наблюдаваше как полицейският техник й показа словесния портрет и попита за нейното мнение. Бономо беше вдигнал доста голяма пушилка в музея с високия си говор, шегите и духовитите забележки, гарнирани с гръмогласен смях. Това беше доставило на Д’Агоста тайна забава, особено когато Фрисби няколко пъти показа глава от кабинета си, мятайки заплашителни погледи. Не каза нищо, а и какво би могъл да каже – това беше полицейска работа.

С периферното си зрение лейтенантът забеляза Марго Грийн. Тя крачеше по коридора откъм главния вход за Остеологическия отдел. Очите им се срещнаха и Марго посочи близкия склад.

— Какво има? – попита Д’Агоста, когато я последва вътре и затвори вратата. – Кога ще можеш да огледаш допълнителните експонати?

— Вече го направих. Няма и помен от хотентота. Липсващата бедрена кост също не се оказа в някоя от съседните тави. Обаче, както ти бях обещала, направих допълнителните анализи на женския скелет. Исках да ти кажа какво открих.

— Давай.

Марго се стори малко напрегната на Д’Агоста.

— Успях да потвърдя повечето от първоначалните си заключения за костите. По-нататъшните изследвания и особено съотношението между кислород и въглеродни изотопи, налични в скелета, сочат диета и географско местоположение, съответстващи на жена от края на деветнайсети век, на около шейсет години, живяла в американска градска среда. Вероятно в Ню Йорк или околностите.

Откъм коридора се чу друго изригване на гръмогласния смях на Бономо, което едва не разтърси стените.

— Още малко по-високо – подхвърли Марго, – и твоят приятел ще заглуши Джими Дюранте [19] Амер. актьор, композитор и певец. - Б. пр. .

— Той е малко неприятен, но е най-добрият в работата си. Между другото е голямо забавление да гледаш как Фрисби скърца със зъби.