Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Ей, Вини – избоботи Бономо с характерния за Ню Джърси акцент, – помниш ли как се опитвах да съставя портрет на убиеца с помощта на неговите собствени показания?

— О, да – изкиска се Д’Агоста, – направо не е за вярване.

— Свети боже крепки! Този тип смяташе, че е много хитър – убиецът да се преструва на свидетел на престъплението. Идеята му беше да съставим безполезен портрет и така да ни прати за зелен хайвер. Обаче аз го подуших веднага щом почнахме. – Макар да говореше, Бономо не спираше да работи: чукаше по клавишите и местеше мишката. – Много свидетели имат кофти памет. Обаче този клоун ни даваше точно противоположното на своя външен вид. Имаше голям нос, затова реши да каже, че онзи имал малък. Устните? Тънки. Така извършителят получи дебели бърни. Брадичката? Тясна, а този престъпник имаше доста широка. Беше и плешив, така че измисленият престъпник се оказа с дълга грива.

— О, да, никога няма да забравя как започна да правиш точно обратното на онова, което казваше. Когато свърши, от екрана ни гледаше нашият престъпник. Опитвайки се да хитрува, беше нарисувал своята грозна мутра.

Бономо се изсмя гръмогласно.

Д’Агоста го наблюдаваше как работи върху лицевите черти, основавайки се на отговорите на Сандовал. Отвори нов прозорец и там създаде допълнителен прозорец, в който се появи нов пласт.

— Страхотна програма – отбеляза той. – Май е била подобрена, откакто идвах за последен път.

— Непрекъснато я ъпгрейдват. Тя е подобна на фотошоп, но с едно-единствено предназначение. Отне ми три месеца да я овладея, а те взеха, че я обновиха. Но пак успях да се справя. Помниш ли още как някога работехме с албуми с различни части от лица и празни шаблони?

Д’Агоста потрепери.

Бономо натисна един последен клавиш с театрален жест, след това завъртя лаптопа така, че Сандовал да може да види. В централния прозорец се виждаше електронната скица на мъжко лице. Други малки прозорци го заобикаляха.

— Колко близо сме? – попита той Сандовал.

Техникът се вторачи в екрана.

— Прилича на него.

— Това беше само началото. Сега ще започнем черта по черта. Да се заемем с веждите.

Бономо кликна на прозорчето, в което имаше каталог с лицеви черти, и избра чифт вежди. Изскочи хоризонтално меню с малки кутийки, в които имаше различни видове вежди. Сандовал избра онези, които подхождаха най-добре. След тях се появи още една група с вариации на избрания основен модел и техникът отново избра онези, които подхождаха най-добре. Д’Агоста гледаше как Бономо преминава през изтощителния процес по избор на изгледа на веждите на фалшивия професор: форма, дебелина, остри или заоблени краища, разстоянието помежду им и така нататък, и така нататък. Накрая, когато и двамата – Бономо и Сандовал – бяха доволни, се заеха с очите.

— В какво е заподозрян този тип? – попита Бономо лейтенанта.

— В убийството на техник от Музея за естествена история.

— Вярно? И как го е направил?

Д’Агоста си спомни неизлечимото любопитство на Бономо за подробностите около портретите, които трябваше да създава.

— Използвал е фалшива самоличност, за да получи достъп до музейните сбирки и може би да убие техника. Самоличността всъщност принадлежи на университетски професор в Брин Мар, Пенсилвания – изкуфял старец с трифокални очила. Едва не напълни гащите, когато разбра, че някой е откраднал самоличността му и сега го издирват за разпит във връзка с убийство.

Бономо отново се изсмя гръмогласно.

— Представям си картинката!

Д’Агоста се въртеше, докато Бономо мина през процедурите за подчертаване на носа, устните, челюстта, скулите, ушите, косата, цвета на кожата и пигментацията и още дузина други характерни черти. Разполагаше с добър свидетел в лицето на Сандовал, който няколко пъти се беше виждал с фалшивия учен. Най-накрая Бономо натисна един клавиш и програмата „Компютърно проектирана самоличност“ предложи поредица от компютърно произведени разновидности на последното лице, между които Сандовал можеше да избира. Добавяне на малко сенки и преливане, няколко допълнителни корекции и Бономо се облегна на стола си със задоволството на художник, завършил портрет.

Компютърът сякаш заспа.

— Какво прави сега? – попита Д’Агоста.

— Генерира словесния портрет.

Минаха няколко минути. Тогава се чу пиукане и на екрана се появи надпис: „Словесният портрет е генериран“. Бономо натисна клавиш и близкият принтер забръмча, оживя и изплю лист хартия, на който се виждаше изображение в сиво-бяло, приготвено от градиентния филтър на фотошопа. Бономо взе листа от подноса, огледа го, после го подаде на Сандовал.