Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

През прозорчето на затворената врата на лабораторията Марго видя, че някой мина по коридора, после спря и се обърна. Доктор Фрисби. Той погледна през прозореца първо нея, после Д’Агоста и изражението му стана гневно. Фрисби я изгледа още веднъж, след това се обърна и изчезна надолу по коридора. Тя потрепери. Никога не беше харесвала този тип и се запита какво ли беше направил Д’Агоста, за да предизвика очевидната му враждебност.

— А защо смяташ, че е американка? – попита Д’Агоста.

Марго го погледна.

— Това е по-скоро предположение. Зъбите са износени равномерно и добре поддържани. Костите са в добро здраве, няма следи от болести. Химическите тестове могат да кажат по-точно – в зъбите има изотопи, които могат да посочат къде е живял даден човек и често дори как се е хранил.

Д’Агоста подсвирна.

— Човек се учи цял живот.

— И още нещо. Документите за приемане твърдят, че скелетът е цял. Обаче сега липсва една бедрена кост.

— Чиновническа грешка?

— Невъзможно. Отметката „цял“ е необичайна. А липсващата бедрена кост не е нещо, което можеш лесно да пропуснеш, защото е най-дългата в скелета.

В лабораторията за проучване настъпи тишина. Марго започна да връща костите в тавата, а Д’Агоста гледаше отпуснат на стола и със замислено изражение.

— Мамка му, как се е озовал този скелет тук? Музеят да не би да има малка сбирка от кости на стари дами?

— Не.

— Имаш ли представа колко е стар този скелет?

— Основавайки се на проучването на зъбите, бих казала края на деветнайсети век. Разбира се, за да сме сигурни, трябва да ги подложим на радиоактивно датиране. Обаче това може да отнеме седмици.

Д’Агоста обмисли чутото.

— Хайде да се уверим, че подмяната на етикетите не е била грешка, а тази липсваща кост не се е озовала в съседната тава. Ще помоля нашия приятел Сандовал да извади скелети от съседните чекмеджета, както и тези с близки каталожни номера. Нали няма да имаш нищо против да дойдеш пак, ако излезе, че някой от тях прилича повече на... хъм... трийсет и пет годишен хотентот?

— С удоволствие. Има и други тестове, на които искам да подложа този скелет.

Д’Агоста се засмя:

— Обзалагам се, че ако Пендъргаст беше тук, щеше да каже нещо като: Тази кост е жизненоважна за решаването на случая . – Той се изправи. – Ще ти се обадя, когато подготвя следващия оглед. Не казвай на никого, особено на Фрисби.

Докато крачеше по централния коридор на Остео— логичното отделение, Фрисби изскочи сякаш от нищото и тръгна редом с нея.

— Доктор Грийн? – Гледаше право напред, докато крачеше до нея.

— Да, здравейте, господин Фрисби.

— Говорихте с онзи полицай.

— Да. – Тя направи опит да прозвучи спокойна.

Фрисби продължаваше да гледа право напред.

— Какво искаше?

— Помоли ме да огледам един скелет.

— Кой?

— Онзи, който Вик Марсала извадил заради гостуващия учен.

— Помоли вас да го огледате? Защо вас ?

— Защото с лейтенанта се познаваме от много време.

— И какво открихте?

Това започна бързо да се превръща в инквизиция. Марго се опита да запази спокойствие.

— Според каталожния номер хотентот от мъжки пол, включен в сбирката през 1889 г.

— Какво общо може да има скелет на сто двайсет и пет години с убийството на Марсала?

— Не бих могла да кажа. Аз просто помагах на полицията по нейна молба.

Фрисби изпръхтя.

— Това е нетърпимо. Полицията е на погрешна следа. Сякаш искат да забъркат моя отдел още повече в това безсмислено убийство, в скандали и подозрения. Цялото това душене наоколо – до гуша ми дойде. – Фрисби се закова на място. – Поиска ли и друга помощ от вас?

Марго се поколеба.

— Останах с впечатлението, че ще иска да огледам още няколко скелета от колекцията.

— Разбирам. – Най-накрая Фрисби я погледна. – Мисля, че имате привилегии на високо ниво за работа тук.

— Да, за което съм ви благодарна.

— Какво би станало, ако тези привилегии бъдат анулирани?

Марго го гледаше, без да трепне. Това беше възмутително, но нямаше да изгуби самообладание.

— Ще унищожи научната ми дейност и може да загубя работата си.

— Това би било много жалко. – Без да каже нещо повече, Фрисби се обърна и закрачи надолу по коридора, оставяйки Марго да стои там, втренчена във високата му, енергично смаляваща се фигура.

Апартаментът на третия етаж в хотел „Палм Спрингс Хилтън“ беше слабо осветен, пердетата на панорамните прозорци, които гледаха към басейна и коктейл бара, проблясващи на слънцето в късната утрин, бяха дръпнати. В далечния край на апартамента агент Пендъргаст се беше излегнал във фотьойла. На масата до него стоеше чайник. Беше кръстосал крака върху кожения диван и говореше по мобилния телефон.