Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Вместо гаранция го държат в затвора на Индио – каза той. – Не е бил разпознат, а отпечатъците му не са в никоя от базите данни.

— Каза ли защо те е нападнал? – попита Констънс Грийн.

— Мълча като трапист [18] Монах от Ордена на цистерцианците, които водят аскетичен живот в мълчание. - Б. пр. .

— Някой те нокаутира с упойващ газ?

— Така изглежда.

— С каква цел?

— Това все още е тайна. Ходих на лекар, радвам се на превъзходно здраве, като се изключат нараняванията, получени по време на боя. Няма следи от отрова или странични ефекти. Липсват следи от убождания или някакви други следи, които да показват, че е имало някаква намеса, докато съм бил в безсъзнание.

— Човекът, който те е нападнал, трябва да е бил в съюз с онзи, който е пуснал газа. Малко е странно, че е упоил своя съдружник.

— Цялата последователност на събитията е странна. Аз мисля, че този човек също е бил изпързалян. Докато не проговори, мотивът му си остава неизвестен. Обаче има едно нещо, което е напълно ясно. И то е изцяло в мой ущърб.

Той замълча.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко това – тюркоазът, мината „Златният паяк“, солтънското „Фонтебло“, безрезултатното премахване на следите от гуми, картата на мината и може би възрастният човек, с когото разговарях – всичко е било номер. Било е грижливо организирано, за да ме подмами в тази манипулационна за животни, където е можело да се пусне газът. Тя е била построена преди години за упояване на опасните животни.

— И какво е в твой ущърб?

— Мислех, че съм на крачка пред тях, докато всъщност те винаги са били няколко крачки пред мен.

— Казваш те . Смяташ ли, че Олбън може да е бил замесен по някакъв начин?

Пендъргаст не отговори веднага, а след това повтори тихо:

- Трябва да благодариш на Олбън за това . Твърде недвусмислено заявление, нали?

— Да.

— Тази сложна комбинация в солтънското „Фонтебло“, проектирана сякаш като гаранция срещу всеки възможен провал, носи всички характерни черти на лукавите номера, които Олбън е удоволствие би разиграл. Обаче неговото убийство беше причината капанът да се задейства.

— Може би странно самоубийство?

— Съмнявам се. Самоубийството не е в негов стил.

Двамата потънаха в мълчание, преди Констънс да заговори отново:

— Каза ли на Д’Агоста?

— Никого не съм информирал, особено лейтенант Д’Агоста. Той вече знае за Олбън повече, отколкото е добре за него. Що се отнася до Нюйоркското полицейско управление като цяло – не вярвам, че по този въпрос биха могли да ми бъдат в помощ по някакъв начин. Страхувам се, че ако не нещо друго, ще тъпчат наоколо и само ще пречат. Този следобед се връщам обратно в затвора, за да видя дали мога да измъкна нещо от този тип. – Пауза. – Констънс, ужасно съм огорчен, че попаднах в този капан.

— Той беше твой син. Просто не си могъл мислиш ясно.

— Това не е нито утеха, нито извинение. – След тези думи Пендъргаст прекъсна разговора, прибра телефона в джоба на сакото си и остана неподвижен – неясна, потънала в мисли фигура сред затъмненото помещение.

Тери Бономо беше най-добрият в работата с компютърната програма „Компютърно проектирана самоличност“ в Нюйоркското полицейско управление. Освен това беше шегаджия в истинската итало-американска традиция и съответно един от фаворитите на Д’Агоста в полицията. Дори само присъствието му в криминологичната лаборатория, седнал между компютрите, екраните и диаграмите, му повдигна духа. Беше хубаво чувство да бъдеш далеч от мухлясалите подземия на музея. Разбира се, че не беше спрял да работи по установяването самоличността на гостуващия „професор“, докато неговият криминологичен екип обработваше тавите и костите за ДНК, латентни отпечатъци, косми и нишки. Обаче създаването на портрет по описание на фалшивия доктор Уолдрън беше нещо различно. Щеше да е голяма стъпка напред. Защото никой не беше по-добър от Тери Бономо в съчетанието на лицеви черти.

Д’Агоста надникна през рамото на Бономо, за да види как борави със сложния софтуер. От другата страна на масата седеше Сандовал – техникът в Остеологическия отдел. Това можеше да бъде свършено и в музея, но за тази работа лейтенантът предпочиташе да води свидетелите в управлението. Да бъдеш в полицията беше плашещо и това им помагаше да се съсредоточат. И ето, Сандовал, който изглеждаше малко по-блед от обикновено, очевидно полагаше усилия да се концентрира.