Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Докато Пендъргаст говореше, мъжът примигваше на неравни интервали, но иначе седеше неподвижен.

— Да не би да мълчиш с надеждата, че ще бъдеш възнаграден? Това никога няма да се случи.

Мълчание. Сега и Пендъргаст млъкна за малко, докато оглеждаше преценяващо типа от другата страна на масата. Накрая заговори отново:

— Може би предпазваш своето семейство, може би се страхуваш, че ако проговориш, ще ги убият.

Мъжът не реагира и на това.

Пендъргаст стана.

— Ако случаят е такъв, единствената надежда за семейството ти е да проговориш. Можем да го защитим. Иначе и ти, и те сте загубени – безвъзвратно! Повярвай ми, много пъти съм виждал това да се случва.

Нещо проблесна в очите на мъжа. Или така му се беше сторило?

— Довиждане.

След поздрава повика охраната. Отключиха вратата, дръпнаха резето и надзирателите заедно със Спандау влязоха в стаята за разпити. Пендъргаст остана прав, докато надзирателите отведоха затворника.

Пендъргаст се поколеба.

— Връщам се в Ню Йорк. Ще наредите ли да ми дадат полицейските му снимки, ДНК и доклада на лекаря при приемането му?

— Разбира се.

— Бяхте много отзивчив. – Той направи пауза. – Кажете, господин Спандау, не сте ли ценител на виното?

Мъжът го погледна, опитвайки се да скрие изненадата си.

— Защо мислите така?

— Вчера забелязах на бюрото ви брошура за фючърси на бордо.

Спандау се поколеба.

— Да, признавам, че съм малко нещо ентусиаст.

— Значи сте чували за „Шато Пишон Лонгвил Комтес де Ланд“?

— Разбира се.

— Харесва ли ви?

— Никога не съм го опитвал. – Спандау поклати глава. – Нито някога ще го направя със заплатата си на затворнически надзирател.

— Жалко. По една случайност тази сутрин успях да купя едно кашонче от реколта 2000. Отлична година, вече е почти годно за пиене. Уредих да го доставят у вас.

Спандау сбръчка чело.

— Не разбирам.

— Ще го сметна за лична услуга, ако ми звъннете, щом нашият приятел се разприказва. Лична услуга за една добра кауза – решаването на този случай.

Спандау обмисли чутото в мълчание.

— И ако наредите да се направи препис на казаното от него – разбира се, напълно официално – ето това вече ще бъде черешката на тортата. Възможно е да ви бъда от помощ, затова ето моята визитка.

Спандау помълча още малко. След това по лицето му, което обикновено беше безизразно, плъзна усмивка.

— Агент Пендъргаст, мисля, че за мен ще бъде удоволствие.

След като излезе от затвора, Пендъргаст подкара обратно към Индио. Беше късен следобед, когато слезе от главния път и паркира в подножието на суровите очертания на възвишенията Скарит Хилс.

Той се изкачи на върха и се вторачи в източна посока. Между него и мъртвото крайбрежие на езерото Солтън се издигаше „Фонтебло“ – пищните му начупени очертания се губеха на фона на мрачната шир. Нищо не помръдваше. От хоризонт до хоризонт, които се простираха в безкрая, нямаше и най-малкия признак на живот. Компания му правеше само тихият писък на вятъра.

Сега Пендъргаст насочи погледа си на север към набраздения от коловози черен път, който водеше към мината „Златният паяк“. Лошо маскираните следи от гуми пред входа, които забеляза вчера, бяха изчезнали и всичко бе покрито от девствена коричка сол.

Той се спусна по срещуположната страна на склона и тръгна към комплекса точно както беше направил снощи. Стъпките му вдигаха облачета солна прах. Въпреки това нямаше следи от снощното му идване, а следите, водещи към верандата и по нея, изглеждаха така, сякаш са тук от години.

Той се отклони от солтънския „Фонтебло“ и извървя пеша осемстотинте метра в северна посока до входа на мината „Златният паяк“. Старата врата беше наполовина заровена под нанос сол. Малки солни дюни, издигнати от вихрушките, бяха разхвърляни по набраздения път.

Сякаш солта се беше спуснала от върховете на възвишенията: солната коричка изглеждаше недокосната.

Пендъргаст огледа входа от множество ъгли, отиваше първо тук, после там, спираше се от време на време, за да оглежда с преценяващ поглед. След това коленичи и много внимателно огледа коричката под краката си. Извади малка кърпичка от джоба на сакото си и започна да бръска повърхността леко-леко, като постепенно откриваше по-светлата сол отдолу. И накрая видя едва забележимите следи от дейност, толкова изкусно заличени, че нямаше начин да бъдат реконструирани или да се извлече някаква информация от тях. Той ги гледа дълго време, възхитен от положените усилия, преди да се изправи.