Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Това той ли е?

Сандовал загледа с удивление изображението.

— Мили боже! Това е типът! Направо не е за вярване! Как го направи?

— Не, ти го направи – отговори Бономо, докато го тупаше по рамото.

Д’Агоста надникна да види изображението върху листа. Словесният потрет на него беше ясен като цифрова снимка.

— Тери, ти си върхът – измърмори той.

Бономо засия, след това разпечата още половин дузина копия и ги раздаде.

Д’Агоста изравни листовете върху плота на бюрото, после ги прибра в чантата си.

— Прати ми портрета и по мейла.

— Добре, Вини, ще бъде направено.

Когато Д’Агоста си тръгна, следван от Сандовал, в главата му се въртеше мисълта, че сега е само въпрос на сравняване на рисунката с дванайсетте хиляди души, които в деня на убийството са влезли и излезли от музея. Голяма веселба щеше да падне.

Стаята за разпити „Б“ в Калифорнийския щатски затвор в Индио беше просторна, със стени от сгурбетонни блокчета. Вътре имаше една-единствена маса и четири стола – три от едната страна и един от противоположната. От тавана висеше, а в двата ъгъла стояха още видеокамери. На далечната стена се простираше черният четириъгълник на едностранно пропускливо стъкло.

Специалният агент Пендъргаст седеше в центъра от страната с трите стола. Ръцете му лежаха на масата с преплетени пръсти. В помещението цареше пълна тишина. Светлите му очи бяха впити в някаква далечна точка в пространството и той седеше неподвижно като мраморна статуя.

В този миг откъм коридора се чуха стъпки. Разнесе се металически шум, когато беше издърпано резето и вратата се отвори навътре. Пендъргаст се обърна и видя Джон Спандау, старшия надзирател, да влиза в стаята.

Пендъргаст се изправи – беше леко скован от вчерашния бой, и протегна ръка.

— Господин Спандау – поздрави агентът.

Спандау се усмихна леко и кимна.

— Той е готов, стига и вие да сте.

— Каза ли нещо?

— Нито дума.

— Разбирам. Въведете го.

Спандау излезе обратно в коридора. Чу се шум от кратък разговор. След това нападателят на Пендъргаст от солтънския „Фонтебло“ влезе. Носеше оранжев гащеризон и го придружаваха двама надзиратели. Мъжът беше с гипсова превръзка на китката и скоба на едното коляно. Пристъпваше с накуцване. Пазачите го насочиха към самотния стол от другата страна на масата и го сложиха да седне.

— Искате ли да присъстваме? – попита Спандау.

— Не, благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, те ще са пред вратата. – Спандау кимна на надзирателите, след това тримата мъже излязоха от стаята за разпити. Чу се шумът от плъзгането на резето, после от завъртането на ключа в ключалката.

Пендъргаст втренчи поглед в затворената врата за известно време. След това седна и се обърна, за да огледа мъжа от другата страна на масата. Той отвърна на погледа му. Лицето му беше напълно безстрастно. Беше висок и мускулест, с широко лице, високо чело и дебели вежди.

Дълго време двамата мъже просто се гледаха втренчено, без да продумват. Най-накрая Пендъргаст наруши мълчанието.

— Аз мога да ти помогна – каза той. – Ако ми позволиш.

Мъжът не отговори.

— Ти си жертва толкова, колкото и аз. Беше не по-малко изненадан от мен, когато пуснаха упойващия газ в манипулационната. – Тонът му беше мек, отзивчив и доста почтителен. – Направиха от теб, както се казва, „козел отпущения“ или ако щеш – изкупителна жертва. Това не е приемливо. Нямам представа защо си се заел с тази поръчка, защо си се съгласил да ме нападнеш и какво щеше да е възнаграждението ти. Единственото, което знам, е, че е било поръчка, а не някакво лично недоволство, защото никога преди случилото се не съм те виждал. Ти си измамен, изигран, използван, а после подхвърлен на вълците. – Той направи пауза. – Казах, че мога да ти помогна. И ще го направя, ако ми кажеш кой си и за кого работиш. Това е единственото, което искам от теб: две имена. Аз ще свърша останалото.

Мъжът просто го гледаше със същото безстрастно изражение.

— Ако пазиш мълчание от някакво погрешно насочено чувство за вярност, нека ти кажа нещо: ти вече беше пожертван . Разбираш ли? Който и да е твоят кукловод, който и да ръководи действията ти – още от самото начало е имал намерение да бъдеш изваден от строя заедно с мен. Защо тогава да мълчиш?

Отговорът отново беше мълчание.

— Нека ти разкажа една история. Един от моите колеги във ФБР преди няколко години затвори някакъв бандит за грабителство и изнудване. На бандита бяха дадени много възможности да каже имената на своите началници в замяна на снизходителност. Обаче той остана верен войник. Изкара цялата присъда – цели седем години. Преди две седмици го освободиха. Първото нещо, което направи, беше да се прибере у дома при семейството си, където го посрещнаха със сълзи на радост. След по-малко от час беше застрелян от същите бандити, заради чиято защита беше влязъл в затвора. Направиха го, за да са сигурни, че ще си държи устата затворена... въпреки седемте години вярност и мълчание.